Читать «Не поглеждай назад» онлайн - страница 3

— Сега завий надясно по улица „Гнайс“, после се качваме по склона Шифер, оттам наляво край улица „Фелтспат“. От нея няма изход — замислено изреди Сейер. — Номер пет трябва да е третата къща от лявата страна.

Беше напрегнат. Гласът му звучеше още по-слабо от обикновено.

Карлсен насочи колата към жилищните сгради и мина през „легналите полицаи“. Както и на много други места, пришълците се бяха струпали в район, отдалечен от кореняците. Като изключим указанията за маршрута, двамата полицаи почти не разговаряха. Приближаваха къщата и се опитаха да се стегнат. Дано изчезналото дете да се е прибрало. Вероятно дори седи в скута на майка си, удивено и объркано от цялата олелия. В момента беше един часът, тоест момиченцето се намираше в неизвестност от пет часа. Два часа се в допустимата граница, пет стават твърде много. Безпокойството им растеше като мъртво място в гърдите им, където кръвта не достига. И двамата имаха малки деца в семейството. Карлсен беше баща на осемгодишно момиче, а Сейер имаше внуче на четири години. Мълчанието им бе натоварено с картини. Имаше вероятност да се превърнат в реалност. Точно това мина през ума на Сейер, когато спряха пред ниска, боядисана в бяло къща с тъмносини первази. Беше типична сглобяема къща без собствен характер, но нагиздена като къщичка за игра с декоративни кепенци и светъл ръб на облицовъчните дъски. Градината изглеждаше добре поддържана. Голяма веранда с красиво оформена ограда обикаляше цялата къща. Озоваха се почти на върха на хребета и пред тях се откри гледка към цялото селце, осеяно със спретнати дворове и поля. До пощенската кутия видяха паркирана служебна кола.

Сейер тръгна напред, старателно си избърса обувките на килимчето пред вратата и наведе глава, влизайки във всекидневната. Само за секунда се ориентираха в обстановката. Момиченцето продължаваше да е в неизвестност и вече цареше паника. Майката, едра жена в карирана рокля, седеше на дивана в компанията на полицайка. Сейер почти долови мириса на страх в стаята. Майката полагаше неимоверни усилия да сдържа сълзите си или отчаяните си викове. Затова се задъхваше и при най-незначителното действие. Например, когато се изправи и му подаде ръка.

— Госпожо Албюм — подзе той. — Вярно ли е, че съседите ви са тръгнали да я търсят?

— Да. Взеха и куче — потвърди тя и се свлече на дивана. — Помагаме си, нали сме съседи.

Той се настани на креслото срещу нея и се наведе напред, без да изпуска погледа й.

— Ще изпратим куче-следотърсач. Разкажете ми всичко за Рагнхил. Що за дете е, как изглежда и с какво е облечена.

В отговор получи само енергично кимане. Областта около устата й се беше вцепенила.

— Обадихте ли се навсякъде?

— Няма много възможности — прошепна тя. — Позвъних на кого ли не.

— Имате ли роднини в селото?

— Не. Не сме оттук.

— Рагнхил на детска градина ли ходи, или на подготвително училище?