Читать «Не поглеждай назад» онлайн - страница 147

Отново поклащане на главата.

— Добре — бавно изрече Сейер.

— Бвагодавя.

Очите на Халвур се напълниха със сълзи и той захлипа.

— Недей да плачеш! — побърза да го предупреди Сейер. — Шевовете ще се спукат. Носът ти потече, чакай да намеря кърпа.

Изправи се и взе малко салфетки от мивката. Опита се да избърше сополите и кръвта от носа на младежа.

— Понякога Ани сигурно ти се е струвала труден характер, но сега разбираш, че си е имала причини. По принцип всички имаме причина за поведението си — додаде той. — Ани е носела твърде тежко бреме на плещите си. Знам колко глупаво звучи — продължи Сейер в опит да утеши обезобразения Халвур, защото изпитваше силно съчувствие към него, — но ти си още млад. В момента изгуби много неща и сигурно не искаш и да чуеш за други хора, освен за Ани. Но ще мине време и нещата ще се променят. Някой ден ще мислиш другояче.

„Боже мой, какво твърдение“, помисли си Сейер.

Халвур мълчеше, забил укорителен поглед в широката златна халка на дясната ръка на Сейер.

— Знам какво си мислиш — тихо рече Сейер. — Че на мен, дето си имам голяма халка, сигурно ми е много лесно да говоря така. Ослепителен пръстен с дебелина десет милиметра. Но имай предвид — тъжно се усмихна той, — че пръстенът всъщност се състои от две петмилиметрови халки, разтопени и слети. — Той отново завъртя пръстена. — Тя е мъртва. Разбираш ли?

Халвур сведе очи, а по лицето му потекоха още сълзи. Отвори уста и Сейер видя изпочупените му зъби.

— Съжалявам — изломоти той.

Най-сетне грейна слънце. Сейер и Скаре вървяха по улиците, а помежду им Колберг се влачеше едва-едва с високо вирната като знаме опашка.

Сейер носеше букет червени и сини анемонии, увити в целофан. Беше метнал сакото си небрежно на раменете, а и екземата му отбелязваше подобрение. Сейер вървеше с меки стъпки, докато Скаре подскачаше до него. Кучето изненадващо тръгна в крак с двамата. Стараеха се да не бързат твърде, защото ризите им бяха току-що изгладени и не искаха да се изпотят, преди да стигнат.

Матеус сновеше напред-назад с плюшен делфин. Животното, високо почти колкото него, се казваше Уили Фри. Първият порив на Сейер бе да се втурне, да вдигне внука си на ръце и да даде воля на въодушевлението си. Така трябва да поздравява човек всички деца: с искрена, бурна радост. Но Сейер не беше така устроен. Затова внимателно взе Матеус в скута си и погледна Ингри, облечена в нова масленожълта рокля на червени малини. Сейер й честити празника и стисна ръката й. Не след дълго тримата със зет му щяха да отпътуват за другата част на земното кълбо, където цари жега и върлува война, и да останат там цяла вечност. Появи се и зет му. Сейер му стисна ръката, докато държеше Матеус с другата. После седнаха и изчакаха мълчаливо да донесат храната.

Матеус никога не мрънкаше. Беше добре възпитано дете. Никога не крещеше, винаги се държеше прилично, бе благословен с пълната липса на желание да опонира на възрастните. Единственото качество, което според Сейер го отличаваше от роднините му, беше лека склонност към очарователна дяволитост. Цялото му ежедневие бе изпълнено само от усмивки и любов, а от биологичните си родители явно не бе наследил гени, причина за ненормално поведение, което да побърква настоящите му роднини и да ги подтиква да прекрачат катастрофални граници. Мислите му блуждаеха. Върна се към Роскилде в Дания, където прекара детството си. Дълго остана отдаден на мислите си. По едно време чу гласа на дъщеря си.