Читать «Не поглеждай назад» онлайн - страница 13

— За какво става въпрос?

— Този мъж, с когото била Рагнхил, я изпратил до вкъщи. Името му впрочем било Раймон, тя се сети по-късно. Качили се от задната страна на Възвишението и минали покрай Змеевото езеро. Там спрели за малко.

— Да?

— Според Рагнхил там има жена.

Той примига изненадано.

— Какво?

— До Змеевото езеро лежала жена, неподвижно и без дрехи.

Гласът й звучеше едновременно изплашено и смутено.

— Вие вярвате ли й?

— Да, разбира се. Едно дете не би измислило подобно нещо. Аз обаче не смея да се кача дотам сама, а не искам да вземам Рагнхил с мен.

— Ще се погрижа да проверят. Не казвайте на никого. Ще се свържем с вас.

Остави слушалката и заключи вратата на вилата, засега отворена само в плановете му. Мирисът на солени пръски вода и прясна треска изчезна яко дим. Усмихна се, полуобърнат към Холтеман.

— Първо се налага да свърша една работа.

Карлсен обикаляше с патрулката, единствената останала служебна кола за деня, и имаше за задача да обслужва централната част на града. Затова Сейер взе със себе си Скаре — къдрокос полицай, два пъти по-млад от него. Скаре, весел дребен мъж, благ и оптимистично настроен, говореше на силно изразен южен диалект. Паркираха до пощенската кутия на улица „Гранит“ и поговориха с Ирене Албюм. Рагнхил не се отлепи от полата на майка си. Явно предупрежденията бяха дали резултат. Госпожа Албюм сочеше с ръка и обясняваше. Посъветва ги да следват маркировката на пътеката от гората срещу къщата и да се изкачат от лявата страна на Възвишението. Според нея нямаше да им отнеме повече от двайсет минути.

По стъблата на елите бяха начертани сини стрелки. Двамата полицаи се взираха скептично в изпражненията на овцете, стъпваха встрани в пирена и упорито продължаваха да се катерят. Наклонът ставаше все по-стръмен. Скаре се задъха, но Сейер крачеше без усилие. Веднъж спря, обърна се и се загледа надолу към застроената площ. От тази височина се виждаха само покриви в розово, кафяво и черно. Продължиха, без да разговарят, отчасти защото дишането им се ускоряваше от усилието да вървят, отчасти защото се бояха какво ще заварят. Гората ставаше все по-гъста. В един момент ги обгърна полумрак. Сейер зорко следваше пътеката с очи, не за да не се препъне, а за да огледа внимателно терена. Ако нещо действително се е случило горе, не бива да изпуснат евентуални следи. Вървяха точно седемнайсет минути, когато гората се разреди и през дърветата проникна слънчева светлина. Вече виждаха езерото с огледална повърхност, не по-голямо от язовир, сгушено сред елите, подобно на тайна стая. Мигом обходиха мястото с очи. Проследиха с поглед жълтата линия на тръстиката и малко по-нататък забелязаха нещо като плаж. По-скоро изглеждаше тинесто място с четири-пет големи камъка — достатъчна преграда за тръстиката. Наглед само там човек можеше да стигне до водата. В тинята и калта видяха жена, легнала с гръб към тях. Горната част от тялото й бе покрита със зимно яке, иначе бе гола. До нея на купчина стояха дрехи в синьо и бяло. Сейер спря рязко и инстинктивно посегна към телефона на колана си. После промени решението си. Пристъпи встрани от пътеката и предпазливо се приближи към тялото. Обувките му жвакаха.