Читать «Нашите предци» онлайн - страница 22

— Де да можеше да се разполови всяко цяло нещо — каза вуйчо, проснат ничком на скалата, и погали гърчещите се октоподени половини, — де всеки да можеше да излезе от ограничената си и невежа цялост. Аз бях цял и всички неща за мен бяха естествени и объркани, като въздуха безсмислени, вярвах, че всичко виждам, а не стигах по-далеч от обвивката. Но ако някой ден и ти станеш половина — пожелавам ти го, момче, — ще проумееш неща отвъд обикновената способност за разбиране на целите мозъци. Ще си изгубил половината от себе си и от света, но останалата половина ще е хиляди пъти по-дълбока и безценна. И ти също ще копнееш всичко да бъде раздвоено и разкъсано по твой образ и подобие, защото красота, мъдрост и справедливост има само в онова, което е било разчленено.

— Я, я — обадих се аз — колко раци имало тука! — И се престорих, че ме вълнува само моят улов, та да остана извън обсега на вуйчовата сабя.

Не се върнах на брега, докато той не си тръгна със своите октоподи. Но ехото от думите му продължаваше да ме гнети и не виждах спасение от тоя негов разполовяващ бяс. Накъдето и да се обърнех — Трелони, Пиетрокиодо, хугенотите, прокажените, — всички живеехме под знака на този половин човек, той беше господарят, комуто служехме и от когото не успявахме да се освободим.

VI

Закопчан на седлото на скокливия си кон, Медардо от Тералба още призори се впускаше нагоре-надолу по чукарите, откъдето от време на време надникваше към ниското, за да огледа с око на хищник. Така на една полянка съзрял пастирката Памела с козите й.

Виконтът си рекъл: „Сред разните усещания, които тъй остро изпитвам, няма нито едно подобно на онова, което целите хора наричат любов. А щом за тях подобно блудкаво чувство е от такава важност, неговото съответствие у мен навярно би било великолепно и ужасяващо“. И решил да се влюби в Памела, която, пухкава и босонога, облечена в простичка розова рокля, се излежавала по очи в тревата, придрямвала, бърборела с козите и миришела цветята.

Ала мислите, които той хладнокръвно формулирал, не бива да ни подвеждат. При вида на Памела кръвта на Медардо неясно се разбунила, а това отдавна вече не му се случвало, та той се разбързал да го осмисли с някаква изплашена припряност.

По пладне, на връщане към дома, Памела видяла, че всички маргаритки по поляните са останали само с половината си венчелистчета, а останалата половина е оскубана. „Олеле — рекла си тя, — от всички момичета в долината, тъкмо на мен ли трябваше да се случи!“ Схванала, че виконтът се е влюбил в нея. Откъснала всички половин маргаритки, занесла ги вкъщи и ги наредила между страниците на молитвеника си.

Следобеда закарала патиците си на Калугерската поляна да се напасат и да поплуват в езерцето. Поляната била осеяна с бял пащърнак, но и той бил постигнат от съдбата на маргаритките — сякаш част от всяко съцветие била отрязана с едно щракване на ножици. „Олеле, тежкò ми — рекла си, — точно мене си е наумил!“, и набрала букет от разполовени стръкове пащърнак, за да ги пъхне в рамката на настолното си огледало.