Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 77

24

25 септември 1864

Казват, че любовта може да победи всичко. Но може ли да заглуши вътрешния глас на баща ми, който му нашепва, че Катрин и такива като нея, са демони — дяволски създания?

Не преувеличавам, като казвам, че Катрин е ангел. Тя ми спаси живота, спасила е и живота на Ана. Баща ми трябва да узнае истината. И след това повече няма да може да отрича добротата на Катрин. Мой дълг е, като достоен представител на фамилията Салваторе, да остана верен на убежденията си и на тези, които обичам.

Но сега е време за действие, а не за съмнения и размишления. Вълна от увереност се разлива по вените ми. Ще накарам баща ми да прозре истината — че всички ние сме еднакви. Тогава помежду ни ще се възцари любов. И баща ми ще отмени засадата.

За това се заклевам в името си, в живота си.

През остатъка от деня останах до бюрото в спалнята си, загледан в тетрадката, докато размишлявах какво да предприема. Ако баща ми узнае, че Катрин е вампир, веднага ще отмени преследванията на вампирите. Длъжен бе да го стори. Нали толкова пъти съм бил свидетел как се смее с Катрин, как се опитва да я впечатли със забавни истории от детските си години, прекарани в Италия, как я третира като родна дъщеря. Катрин дари на баща ми жизненост и енергия, каквито не помнех да съм виждал в него. Тя му даде живот.

Но как можех да го убедя във всичко това, когато той така яростно мразеше демоните? В същото време баща ми беше много рационален. Винаги се стремеше да разсъждава логично. Може би ще осъзнае това, на което Катрин вече ме бе научила: че вампирите не са зло. Те ходят сред нас, плачат като нас с човешки сълзи; всичко, което искат, е да имат истински дом — и да бъдат обичани.

Накрая събрах цялата си смелост, изправих се и затворих рязко тетрадката. Това не беше домашно, възложено ми от някой учител, и не се нуждаех от бележки, за да излея сърцето си. Бях готов да говоря с татко като мъж с мъж. В края на краищата вече бях почти на осемнайсет и той възнамеряваше един ден да ми повери управлението на Веритас.

Поех дълбоко дъх и тръгнах надолу по витата стълба, през притихналата всекидневна. Почуках силно на вратата на кабинета на баща ми.

— Влез! — чу се отвътре приглушеният му глас. Но преди да докосна дръжката на бравата, баща ми отвори вратата пред мен. Беше облечен в костюма си, ушит по поръчка, а на ревера си бе забол стрък от върбинка. Но от погледа ми не убягна, че не се бе обръснал и имаше леко набола брада, а очите му бяха зачервени, със сенки под тях.

— Не те видях снощи на бала — заговори ме той, като ме вкара в кабинета си. — Надявам се да не си се присъединил към онази шумна и буйстваща тълпа.

— Не. — Разтърсих енергично глава, изпълнен с плаха надежда. Дали това означаваше, че баща ми се е отказал от планираното нападение?

— Добре. — Татко се върна до бюрото си от дъбово дърво и затвори шумно книгата си с кожена подвързия. Под нея видях сложни чертежи и схеми на града, върху които с кръстчета бяха отбелязани няколко сгради, сред които и аптеката. И тогава, в същия миг последната ми искрица надежда угасна, за да отстъпи на неудържимо мощна вълна от вледеняващ страх.