Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 74

— Но защо? — учуди се Катрин и по лицето й се изписа съвсем искрено объркване.

— Заради теб — отвърнах.

Катрин взе чашата от мен и ме поведе настрани от масата с напитките.

— Той ми е като брат — заговори тя, като разтри веждите ми с леденостудените си пръсти. — А аз съм за него като по-малка сестра. И ти го знаеш.

— Но през всичките онези дни, когато бях болен? Когато двамата бяхте все заедно? Изглеждаше сякаш…

— Сякаш съм имала нужда от приятел — заяви Катрин твърдо. — Деймън обича да флиртува. Той не желае да се обвързва, нито пък аз искам да се обвързвам с него. Ти си моята любов, а Деймън е моят брат.

Около нас двойките се въртяха вихрено в полумрака, понесени на вълните на музиката, а понякога се смееха весело на някакви свои шеги, напълно нехаещи за света. Те също навярно се тревожеха за нападенията, за войната, за царящата наоколо мъка, но при все това се смееха и танцуваха. Защо и аз не можех да съм като тях? Защо винаги трябваше да се съмнявам в себе си? Погледнах към Катрин. Една тъмна къдрица се бе измъкнала от вдигната нагоре коса и аз я затъкнах зад ухото й, наслаждавайки се на копринената мекота между пръстите ми. Обзе ме копнеж и докато се взирах в тъмнокафявите й очи, всички чувства на вина и притеснения изчезнаха.

— Ще танцуваме ли? — попита ме Катрин, като улови ръката ми и я притисна към бузата си.

След малко, въпреки пренаселения дансинг, успях да забележа, че баща ми, господин Картрайт и останалите от градските старейшини, се бяха оттеглили в отсрещния ъгъл и си шепнеха нещо.

— Не — прошепнах й дрезгаво. — По-добре да се приберем у дома.

Обгърнах рамото й и се завъртяхме по дансинга, докато стигнахме до вратата, водеща към кухнята, където прислужниците приготвяха освежителните напитки. Хванати за ръце, ние профучахме през кухнята — за голям смут на прислужниците — и излязохме от задната страна на сградата.

Затичахме се в тъмнината, без да обръщаме внимание на студения въздух и долитащия от балната зала смях, както и на факта, че току-що бяхме избягали от най-важното обществено събитие на сезона.

Каретата бе оставена край конюшнята на Локуд Алфред несъмнено се беше оттеглил да играе на зарове с другите прислужници.

— След вас, милейди — поклоних се, сетне вдигнах Катрин за талията и я сложих на седалката до кочияша. Аз самият се настаних на капрата и размахах камшика, което мигом пришпори конете да препуснат напред в посока към имението ни.

Усмихнах се на Катрин. Очакваше ни цяла нощ на свобода, което ми действаше опияняващо и възбуждащо. Нямаше да се промъквам тайно в къщата за гости. Нямаше да се старая да избягвам прислугата. Само часове на блаженство, несмущавано от никого.

— Обичам те! — извиках, но вятърът отнесе думите ми, веднага щом се отрониха от устните ми. Представях си как летят нанякъде с вятъра, за да обиколят целия свят, докато всеки човек във всеки град узнае за моята любов.

Катрин се изправи, разрошените й къдрици се обвиваха буйно около лицето й.

— И аз те обичам! — извика в отговор, после се отпусна на седалката, за да се смее до насита.