Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 57

— Отиваме до войнишкия лагер — провикна се Деймън, като преминахме покрай кабинета на баща ни.

— Почакайте! — извика татко и изскочи от кабинета във всекидневната, понесъл в ръце няколко дълги стръка с малки пурпурни цветчета, приличащи на цветовете на люляка. Върбинка. — Сложете си това — заповяда ни, като натика по един стрък в джобчетата на реверите ни.

— Не биваше да го правиш, татко — възнегодува Деймън, като извади стръка от малкото си джобче и го скри в джоба на брича си.

— Оставил съм те да правиш каквото си искаш, а освен това съм ти осигурил покрив над главата. Сега те моля само да носиш това — ядосано заговори баща ни, като удари с юмрук дланта на лявата си ръка толкова силно, че го видях как примигна от болка. За щастие Деймън, който не пропускаше да направи язвителна забележка при някой признак на слабост у другите, този път не забеляза какво стана.

— Добре, татко — сви безгрижно рамене той и разпери ръце, привидно готов да отстъпи. — За мен ще бъде чест да нося твоето цвете.

В очите на баща ни проблесна гневна искра, но не каза нищо повече. Само откърши още един стрък и го пъхна в джоба на сакото на Деймън.

— Благодаря ти — измърморих, когато на свой ред приех стръка върбинка. Но моята благодарност беше не толкова за цветето, колкото за това, че баща ни прояви благосклонност към Деймън.

— Бъдете внимателни, момчета — предупреди ни баща ни, преди да се оттегли в кабинета си.

Като излязохме отвън, Деймън завъртя очи.

— Не биваше да бъдеш толкова груб с него — промърморих, потръпвайки от хладния нощен въздух.

Денят досега беше доста топъл, почти като летен, но с падането на вечерта захладня, както бе нормално за есента. Но поне мъглата се бе вдигнала и сега луната се виждаше кристално ясно.

— А защо не? Той също се държи грубо с нас — изсумтя Деймън, когато тръгна към конюшнята. Мезаноте и Джейк вече бяха оседлани и потропваха нетърпеливо с копита. — Наредих на Алфред да приготви всичко. Помислих си, че ще се наложи час по-скоро да се изметем от тук.

Деймън възседна Джейк и препусна в галоп по пътеката, поемайки в посока, противоположна на пътя към града. Поне половин час яздихме в пълна тишина. Отекваше само тропотът на копитата, а луната от време на време надничаше през гъстите листа на дърветата, така че се чувствахме сякаш яздим насън.

Накрая до нас долетяха звуци на флейти, смехове и понякога проехтяваха изстрели. Деймън се насочи нагоре към един хълм, откъдето видяхме просторна поляна. По нея бяха опънати палатки, а в ъгъла свиреше гайдар. Навред пристъпваха униформени мъже, а до входа на лагера имаше кучета. Обзе ме усещането, че сме пристигнали на някакво тайнствено, неофициално празненство.

— Здравейте, господине. — Към нас се насочиха двама войници от армията на Конфедерацията, насочили пушките си към гърдите ни. Мезаноте отстъпи малко назад и нервно изцвили.

— Войник Деймън Салваторе се явява в лагера! Пуснат в отпуск от лагера на генерал Грум в Атланта.

Двамата войници тутакси сведоха надолу дулата на пушките си и ни отдадоха чест.