Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 59

— За какво си мислиш? — попита ме Деймън, като измъкна от джоба си плоско шише. Подаде ми го и аз отпих една солидна глътка.

Уискито изгори гърлото ми, но исках да пия още. И без това сякаш никой от другите войници не настояваше да продължаваме играта. И петимата войници, с които седнахме да играем, дъвчеха тютюн, пиеха уиски и се увлякоха в разговори за любимите си жени и за това кога ще се приберат по домовете си.

— Хайде, братле, можеш да ми кажеш — подкани ме Деймън. Взе шишето от мен, отпи от него, после пак ми го подаде.

Отпих следващата глътка, този път по-дълбока, след което се спрях. Трябваше ли да му кажа? В края на краищата нали беше мой брат?

— Ами мислех си колко различна е Катрин от всички други момичета, които съм познавал… — започнах леко уклончиво. Знаех, че нагазвам в опасна територия, но част от мен умираше да разбере дали Деймън също знаеше тайната на Катрин. Отпих още една глътка от уискито и се закашлях.

— И с какво е толкова различна? — попита брат ми и лека усмивка заигра на устните му.

— Е, искам да кажа, че тя не е… — заговорих, но изведнъж изтрезнях и трескаво се зачудих как да се измъкна от необходимостта да му отговоря. — Просто исках да кажа, че забелязах, че тя е…

— Вампир? — прекъсна ме Деймън.

Дъхът ми заседна в гърлото. Примигнах смаяно и се заозъртах нервно на всички посоки. Мъжете продължаваха да пият, да се смеят, да си припомнят победите.

Но Деймън просто си седеше до мен, с все същата усмивка на устните. Не можех да си обясня как можеше да се усмихва. И тогава в ума ми изплува една нова, черна мисъл. Откъде Деймън знаеше каква е Катрин? Тя ли му бе казала? И дали не е станало по същия начин, в сумрака преди зазоряване в леглото? Изтръпнах.

— Значи тя е вампир. И какво от това? Тя пак си остава Катрин. — Деймън ме изгледа настойчиво с тъмносините си очи. — А ти няма да кажеш нищо на баща ни. Той и без това съвсем си е загубил ума — Деймън подритна с ботуша си по тревата.

— А ти как разбра? — Не можах да се сдържа да не попитам.

Внезапно проехтя изстрел.

— Убиха войник! — развика се едно момче в униформа, което изглежда нямаше повече от четиринайсет години, докато притичваше поред край палатките. — Убиха войник! Атакуват ни! От гората! — разкрещя се момчето още по-силно.

Лицето на Деймън пребледня.

— Трябва да им помогна. А ти, малък братко, веднага се прибери у дома.

— Сигурен ли си? — попитах, като се почувствах изтощен и внезапно обзет от страх.

Деймън кимна с напрегнато изражение.

— Ако баща ни те попита, кажи, че съм прекалил с пиенето в кръчмата и съм заспал някъде навън.

Проехтя още един изстрел и Деймън се затича към гората, като се смеси с множеството войници.

— Тръгвай! — кресна ми Деймън. Аз също се втурнах да бягам, но към противоположния край на вече опразнения лагер. Метнах се на седлото, забих шпори в Мезаноте, шепнейки в кадифено меките й уши, за да я подтикна да полети напред като стрела.

Мезаноте препускаше през гората по-бързо дори от на идване. Щом прекоси моста Уикъри, веднага зави, все едно че знаеше съвсем точно накъде да поеме, за да ме отведе до дома ми. Но много скоро спря, надигна се на задните си копита и изцвили. Успях да се задържа на седлото, като стегнах бедрата си. Видях някаква неясна фигура на жена в сенките, със златистокестенява коса, хванала под ръка момиче.