Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 56

Аз се размърдах върху дървения стол, притискайки длан към шията си. В тясната таванска стая беше горещо и влажно, мухите бръмчаха около гредите, все едно беше средата на юли, а не средата на септември. Отчаяно се нуждаех от чаша вода. Имах чувството, че таванът ще рухне отгоре ми. Имах нужда отново да видя Катрин, да си припомня, че тя не е чудовище. Дишането ми се накъса. Струваше ми се, че ако остана дори още малко тук, ще кажа нещо, което не бива да изговарям.

— Мисля, че ми прилошава — чух се да казвам, макар че думите прозвучаха фалшиво дори и в собствените ми уши. Баща ми ме изгледа остро. Можех да се закълна, че не ми повярва, но Хонория цъкна съчувствено.

Баща ми се изкашля.

— Ще изведа момчето си навън — обяви на присъстващите, преди да ме последва по паянтовата стълба.

— Стефан — каза ми, като ме сграбчи за рамото точно когато се протегнах да отворя вратата, водеща към света, който разбирах.

— Какво? — попитах задъхано, докато се измъквах от къщата през отворената врата. Олекна ми от хладния бриз, който облъхна лицето ми, затова не бързах да се извърна назад към баща ми, когато той пак ме заговори.

— Не забравяй, че не бива да казваш нито дума за всичко това на когото и да е. Дори и на Деймън. Не и докато не се вразуми. Макар да мисля, че си е загубил разума заради нашата Катрин — промърмори баща ми може би по-скоро на себе си, когато отдръпна ръката си от рамото ми. Вцепених се при споменаването на името на Катрин, но като се обърнах назад, видях само гърба на баща си, запътил се обратно към къщата.

Закрачих из улиците на града. Искаше ми се да бях дошъл тук с Мезаноте, а не с каретата. Сега нямах друг избор, освен да се прибера пеша у дома. Свих наляво, понеже реших да мина за по пряко през гората. Днес просто не ми се искаше да се срещам с други хора.

18

Същата вечер Деймън ме покани да поиграем на карти с някои от приятелите му войници, които сега бяха на лагер в Лийстаун, на трийсетина километра оттук.

— Може за много неща да не съм съгласен с тях, но те, дяволите да ги вземат, умеят да разиграват всяка добра ръка и да изпиват по цяла пинта — осведоми ме Деймън.

Приех поканата му, защото исках на всяка цена да избегна срещата с баща ми и всякакви въпроси за вампирите. Но като започна да се здрачава, а все още не бях видял нито Катрин, нито Емили, започнах да съжалявам, че се съгласих да придружа Деймън. Бях силно объркан и ми се искаше да прекарам още една нощ с Катрин, за да се уверя окончателно, че желанието ми ме водеше в правилната посока. Обичах я, но практичното, разумното в мен, ме караше да изпитвам угризения, задето не се подчинявах на волята на баща си.

— Готов ли си? — попита ме Деймън, облечен в униформата си от армията на Конфедерацията, когато спря пред спалнята ми щом започна да се здрачава.

Кимнах. Прекалено бе късно да кажа „не“.

— Добре — ухили се той и затрополи надолу по стъпалата. Преди да го последвам, погледнах с копнеж през прозореца към къщата за гости.