Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 20

Татко не си губи времето да организира друга тържествена вечеря. Този път щеше да бъде барбекю в имението и той бе поканил всичките ни съседи в радиус от трийсет километра. Разпознах само неколцина млади мъже, хубави момичета и войници на Конфедерацията, които се разхождаха из лабиринта от градини, сякаш бяха собственици на имението. Когато бях по-малък, обичах празненствата във Веритас — винаги бяха подходящ случай, за да изтичаме до заледеното езеро с приятели, да поиграем на криеница в блатото, да пояздим до моста Уикъри, а след това да се предизвикаме един друг да се гмурнем в ледените дълбини на Уилоу Крийк. Ала сега исках всичко да свърши час по-скоро, за да се усамотя в стаята си.

— Стефан, искаш ли да пийнеш чаша уиски с мен? — подвикна ми Робърт от импровизирания бар на предната веранда. Съдейки по изкривената му усмивка, той вече беше пиян.

Тикна в ръката ми запотена чаша и наклони своята към нея.

— Много скоро из имението ще топуркат младите потомци на рода Салваторе. Можеш ли да си представиш? — Направи широк жест с ръце, за да покаже с колко голямо място ще разполага въображаемото ми семейство.

На свой ред аз въртях нещастно чашата си в ръце, неспособен да си представя картината.

— Е, ти направи баща си най-щастливият мъж на земята. А и Розалин е голяма щастливка — додаде Робърт. Чукна още веднъж чашата си в моята и се отдалечи, за да поговори с надзирателя на семейство Локуд.

Въздъхнах и се отпуснах на двойната люлка на верандата, а погледът ми обходи веселата тълпа наоколо.

Знаех, че би трябвало да съм щастлив. Знаех, че татко искаше най-доброто за мен. Знаех, че Розалин е добро и мило момиче.

Тогава защо годежът ми се струваше като смъртна присъда?

На поляната хората се хранеха, смееха се и танцуваха, а импровизираният оркестър, състоящ се от Етан Гифън, Брайън Уолш и Матю Хартнът — все мои приятели още от детство — свиреше своя версия на „Бони Блу флаг“. Небето беше безоблачно синьо и времето бе меко и приятно, усещаше се съвсем лек хлад във въздуха, колкото да напомни, че все пак е есен. В далечината се чуваха веселите писъци на децата, които се люлееха на портата. Да съм сред подобно веселие — при това цялото в моя чест — и да не се чувствам щастлив, караше ударите на сърцето ми да отекват тежко и глухо в гърдите ми.

Изправих се и влязох вътре. Запътих се към кабинета на татко. Затворих вратата зад себе си и въздъхнах облекчено. През тежките брокатени завеси се процеждаше съвсем слаба светлина. Стаята бе хладна, изпълнена с мириса на кожа и стари книги. Извадих тънкото томче със сонетите на Шекспир и го отгърнах на любимата ми поема. Шекспир ми действаше успокоително, думите внасяха покой в душата ми, напомняха ми, че на този свят съществуват любов и красота. Може би щеше да ми бъде достатъчно да ги усетя само чрез изкуството.