Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 16

— Стефан Салваторе? — чух един глас, когато слязох от каретата след баща ми.

Когато краката ми стъпиха в прахта, вдигнах глава. Видях Елън Емерсон и дъщеря й Дейзи да вървят хванати под ръка, следвани от две прислужници. Стотици фенери осветяваха редицата от карети, извиваща се пред каменните стълби, водещи към белите дървени врати. Отвътре долитаха звуците на валса.

— Госпожо Емерсон. Дейзи. — Поклоних се дълбоко. Дейзи ме бе намразила още като деца, когато Деймън ме бе подкокоросал да я бутна във водата на Уилоу Крийк.

— О, това май са прелестните дами Емерсон. — Баща ми също се поклони. — Благодаря и на двете, че сте почели с присъствието си нашата малка вечеря. Хубаво е да видиш почти целия град. Сега повече от всякога трябва да сме сплотени — додаде, докато погледът му срещна този на Елън Емерсон.

— Стефан — промълви Дейзи, кимна и пое протегнатата ми ръка.

— Дейзи. С всеки изминал ден изглеждаш все по-красива. Можеш ли да простиш на един джентълмен за прегрешенията му в младостта?

Тя ме изгледа кръвнишки. Въздъхнах. В Мистик Фолс нямаше никакви мистерии или интриги. Тук всички се познаваха. След като двамата с Розалин щяхме да бъдем съпруг и съпруга, нашите деца щяха да играят с децата на Дейзи. Щяха да водят същите разговори, да си разказват същите шеги, да водят същите битки. Това беше един вечен кръговрат.

— Елън, ще ми окажеш ли честта да те придружа вътре? — попита баща ми, нетърпелив да разбере дали залата е украсена според изричните му разпореждания. Майката на Дейзи кимна и ни остави под бдителния поглед на прислужницата.

— Чух, че Деймън се е върнал. Как е той? — най-сетне благоволи да ми проговори Дейзи.

— Госпожице Дейзи, по-добре да влезем вътре и да намерим майка ви — намеси се прислужницата и задърпа подопечната си към широките двойни врати на Грейндж Хол.

— Нямам търпение да видя Деймън. Предай му го! — извика през рамо младата госпожица.

Въздъхнах и пристъпих в залата. Разположен между града и имението, Грейндж някога е бил място за срещи на местните земевладелци, но сега се бе превърнал в импровизиран арсенал. Стените на залата бяха покрити с бръшлян, глициния и знамената на Конфедерацията. Върху малката платформа в ъгъла оркестърът свиреше жизнерадостна интерпретация на „Бони Блу флаг“ и поне петдесетина двойки се носеха по дансинга с чаши с пунш в ръце. Очевидно баща ми не беше пестил средства и беше ясно, че това е нещо повече от обикновена вечеря в чест на нашите войски.

С натежало сърце се запътих към масите с пунш.

Не бях изминал повече от пет крачки, когато някаква ръка ме потупа по гърба. Приготвих се за скованата усмивка, с която посрещах неловките поздравления, които вече ми отправяха. Каква полза да организираш тържествена вечеря, за да обявиш нещо, което очевидно вече всички знаят, помислих си кисело.