Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 14

— Харесва ли ти тук? — Деймън дръпна дървената маса от стената и ме стрелна развеселено с поглед.

— Предполагам, че да. — Отпуснах се върху твърдата дървена пейка и още веднъж се огледах. Имах чувството, че съм попаднал в някое тайно мъжко общество — още едно от нещата, които имах малкия шанс да опозная, преди да се оженя, когато съпругата ми щеше да очаква всяка вечер да се прибирам рано у дома.

— Ще отида да взема нещо за пиене — заяви Деймън и се отправи към бара. Наблюдавах го как подпря лакти на тезгяха и поведе непринуден разговор с барманката, която наклони глава и се засмя звънко, сякаш й бе казал нещо много забавно. Което навярно и бе сторил. Затова всички жени се влюбваха в него.

— Е, как се чувства един мъж, който скоро ще се жени?

Обърнах се и видях доктор Джанис. Минаващ седемдесетте, доктор Джанис бе леко изкуфял и постоянно се хвалеше пред всеки, когото хванеше за слушател, че дълголетието му се дължи на обилните количества уиски, които поглъща.

— Още не съм женен, докторе — усмихнах се насила. Искаше ми се Деймън да се върне по-скоро с питиетата ни.

— Да, момчето ми, но скоро ще бъдеш. Господин Картрайт от банката от седмици говори за това. Хубавата, млада Розалин. Извади голям късмет! — продължи гръмко доктор Джанис, а аз се огледах, надявайки се никой да не е чул.

В този момент се появи Деймън и внимателно остави върху масата чашите с уиски.

— Благодаря — промърморих и гаврътнах моята на един дъх. Доктор Джанис се отдалечи накуцвайки.

— Май си доста жаден, а? — попита Деймън, докато отпиваше на малки глътки от чашата си.

Свих рамене. В миналото никога не съм имал тайни от брат си, но беше опасно да говоря за Розалин. Някак си, каквото и да кажех или както и да се чувствах, все пак трябваше да се оженя за нея. Ако някой чуе от мен дори и най-лекия намек, че съжалявам, приказките нямаше да спрат.

Внезапно пред мен се появи пълна чаша с уиски. Вдигнах глава и видях хубавата барманка, с която Деймън бе разговарял, застанала до масата.

— Помислих, че се нуждаеш от още едно питие. Изглежда си имал тежък ден. — Жената ми смигна с едно от зелените си очи и остави запотената чаша върху грубата дървена маса.

— Благодаря — смотолевих и отпих малка глътка.

— За теб — винаги — рече барманката и прошумоля с полите си, които се люшнаха съблазнително около бедата й. Наблюдавах я как се отдалечава. Всички жени в кръчмата, дори тези със съмнителна репутация, бяха много по-интересни от Розалин. Ала независимо кого гледах, единственият лик, завладял съзнанието ми, бе този на Катрин.

— Алис те харесва — отбеляза Деймън.

Поклатих глава.

— Знаеш, че нямам право да се заглеждам. До края на лятото ще съм женен мъж. Докато ти си свободен да се забавляваш и да правиш каквото пожелаеш. — Имах намерение да изтъкна само очевидното, ала вместо това думите ми прозвучаха като обвинение.