Читать «Най-дългото пътуване» онлайн - страница 178

— Не съм попълвал формуляри — промърмори Люк.

— Как предпочитате да платите?

— Може ли в брой?

Жената се усмихна.

— Да, сър. Последвайте ме.

Люк тръгна след жената и се върна след няколко минути, стиснал платежната си бележка. Седна до София с доволна усмивка.

— Защо? — попита го тя.

— Обзалагам се, че това е била любимата картина на Айра. Продаваше се първа. Обичал е съпругата си и ми се стори неправилно никой да не поиска портрета й.

София се замисли.

— Ако не те познавах, щях да реша, че си романтик.

— Мисля — отвърна бавно той, — че Айра е бил романтик. Аз съм най-обикновен пенсиониран ездач на бикове.

— Повече си от това. Къде ще я окачиш?

— Не знам има ли значение. А и дори не знам къде ще живея другия месец.

Преди да успее да му отговори, чу чукчето да удря и белокосият джентълмен пак застана пред микрофона.

— Дами и господа, преди да продължим, искам отново да поканя Хауи Сандърс на подиума. Той ще ни прочете писмо от Айра Левинсън във връзка с покупката на първата картина.

Сандърс излезе иззад завесата. Белокосият джентълмен му отстъпи мястото пред микрофона. Адвокатът отвори плика с нож за писма и извади писмото. Пое си дълбоко дъх и бавно разгърна листа. Погледна към публиката и отпи глътка вода. После лицето му стана сериозно като на актьор, готвещ се за особено драматична сцена.

— „Казвам се Айра Левинсън — зачете той най-сетне — и днес ще чуете историята на моята любов. Тя не е такава, каквато навярно си я представяте. Не е история с герои и злодеи, с красиви принцове или принцеси. Тя е историята на обикновения мъж Айра, срещнал необикновена — Рут. Запознахме се съвсем млади и се влюбихме. После се оженихме и се врекохме във вечна вярност. История като много други. Рут обаче имаше око за изкуството, а аз имах очи само за нея. Някак си това се оказа достатъчно да съберем колекция, станала безценна за нас. Жена ми откриваше в изкуството красотата и таланта, за мен изкуството бе просто отражение на Рут. Така напълнихме дома си с картини и живяхме дълго и щастливо заедно.

Сетне, сякаш твърде скоро, дойде краят и аз останах сам в свят, който вече нямаше смисъл. — Сандърс замълча, изтри сълзите си и за изненада на София гласът му пресекна развълнувано. Той прочисти гърло и продължи: — Това не беше справедливо. Без Рут нямах причина да живея. После се случи чудо. Пристигна портрет на съпругата ми — неочакван дар. Окачих го над камината с чувството, че тя отново ме гледа. Помага ми. Насочва ме. Малко по малко спомените за живота ми с нея се върнаха, спомени, свързани с всяка картина от колекцията ни. За мен тези спомени бяха по-ценни от изкуството. Струваше ми се невъзможно да ги преотстъпя другиму. Но тогава — щом изкуството е нейно, а спомените мои — какво би трябвало да направя с колекцията? Разбирах тази дилема, но законът не я разбираше. Дълго се питах как да постъпя. Без Рут бях нищо. Обикнах я от пръв поглед и макар вече да ме няма, знайте, че я обичах до последния си дъх. Повече от всичко искам да разберете тази простичка истина: изкуството е красиво и ценно, но аз бих го заменил за още един ден с жената, която обожавах. — Сандърс погледна публиката. Всички бяха застинали. Нещо се случваше, нещо необикновено. Адвокатът сякаш също го осъзна, потърка брадичка и продължи: — За още един ден с жената, която обожавах — повтори той. — Но как да ви убедя, че говоря истината? Как да ви уверя, че търговската стойност на изкуството изобщо не ме интересува? Как да докажа колко скъпа ми беше Рут? Как да ви покажа, че любовта ми към нея се таи във всяка картина, която купувахме?“ — Очите на Сандърс се насочиха към сводестия таван, поспряха там и после пак се насочиха към публиката. — Ще помоля човека, купил „Портрета на Рут“, да стане.