Читать «Навигаторът» онлайн - страница 227

– Здрасти, Джо – каза гласът на Остин. – Как върви проучването ти?

– Разбрахме къде се намира мината – отговори Дзавала. – Пергаментът ни каза точно къде да я намерим.

Адриано вдигна вежда и се заслуша внимателно.

– Супер! Давай подробностите!

Дзавала му разказа за хотела, потопен в езерото в Пустошта на свети Антоний и описа в големи подробности шахтата в кухнята, която води до мината. Даде на Остин джипиес координатите.

– Кога най-скоро можем да организираме гмуркане там? – попита Остин.

– В момента събирам екип. До четирийсет и осем часа можем да сме на мястото.

– Добра работа! Утре ще уточним подробностите.

Двамата мъже поговориха още малко за неща, които нямаха нищо общо с мината, и затвориха.

Разговорът се беше провел по-рано през деня. Адриано прочете бележките, които бе нахвърлял. Освободи стаята в мотела, качи се в колата и потегли към един от няколкото склада, които държеше близо до Вашингтон. Складът беше пълен с оръжия и муниции, пари, резервни дрехи и фалшиви документи за самоличност, както и, в услуга на непосредствените му цели, пълна екипировка за гмуркане, която той натовари в багажника.

На следващата сутрин колата му подскачаше по черния път към Пустошта на свети Антоний. Паркира на брега на езерото, облече водолазен костюм и нахлузи компенсатора си за плаваемост и кислородната бутилка. Адриано беше опитен гмуркач – умение, което беше усвоил от членове на „Тюлените” на заплата при Балтазар.

Той доплува до една шамандура, която се носеше в езерото, погледна към показанията на преносимия джипиес и се гмурна към хотела със силни и мощни движения на краката. Стигна до кухнята и намери шахтата. Без да се поколебае, се гмурна в отвора. Дори и да не беше толкова нетърпелив да стигне до мината, едва ли щеше да забележи пластичните предмети с форма на блокчета, заровени в отломките на около метър от отвора на шахтата.

Когато стигна до дъното на шахтата, Адриано с изненада видя водоустойчива плоча за писане, на която имаше нарисувана стрелка и се четяха думите: „НАСАМ”.

Той пое по посоката, която сочеше стрелката, и стигна до друга плоча, която насочваше към тунел, излизащ от главната пещера. Последва го и стигна до кръстопът. Още една плоча, още една стрелка. Адриано стигна до края на тунела. Четвърта стрелка сочеше пътя към голямо помещение с подиум.

Докато Адриано следваше указанията на плочите, две фигури тихо се измъкнаха измежду дърветата и се отправиха към брега на езерото. Остин погледна часовника си.

– Минаха трийсет минути – каза той.

– Това означава, че е слязъл в шахтата и вече е в мината.

Телефонният разговор, който Адриано бе подслушал, бе само примамка. Време беше да щракнат капана. Остин нагази във водата до кръста. В ръцете си държеше трансмитер, прибран на сигурно място във водонепромокаемо куфарче. Той изчака няколко минути, спусна трансмитера във водата и натисна един бутон. Само след секунди по повърхността на езерото се появиха множество островчета от пяна.

Остин наблюдаваше със стиснати устни процеса, докато накрая разширяващите се вълнички започнаха да се плискат в гърдите му.