Читать «Мъжът, който търсеше сянката си» онлайн - страница 11

Веднага разбра, че е успяла. Главата на раменната кост се размести и Алвар се преви на две. Стоеше и пъшкаше, без дори да изкрещи, но си личеше, че се мъчи да се задържи на крака. Успя за секунда или две. После капитулира. Падна настрани и се сгромоляса върху бетонния под с глух трясък. Лисбет направи крачка напред. Искаше да се погрижи той да не направи някоя глупост с ръцете си.

– Тихо – каза тя.

Предупреждението беше ненужно. Алвар не можеше да каже и гък. Сякаш въздухът в стаята беше свършил. Рамото му пулсираше от болка, а светлината от лампата блещукаше в очите му.

– Ако се държиш добре и не докосваш колана си, няма да те удрям повече – каза Саландер и дръпна теста за интелигентност от ръката му.

В същия миг на Алвар му се стори, че чува някакъв далечен шум. Дали идваше от включен телевизор в някоя съседна килия, или пък в отделението бяха влезли негови колеги, които си говореха в коридора? Не можеше да прецени. Беше твърде замаян. Замисли се дали да не пробва някоя хитрост, или просто да повика помощ. Но му беше трудно да мисли, болката бе завладяла ума му. Просто гледаше замъгления образ на Саландер и се чувстваше изплашен и объркан. Ръката му сякаш все пак посегна към алармения бутон, по-скоро по рефлекс, отколкото като осъзнато действие. Но не стигна далеч. Последва нов удар в корема, а Алвар се сви в ембрионална поза и запъшка още по-силно.

– Виждаш ли? – каза Саландер тихо. – Идеята не е добра. Но знаеш ли какво? Всъщност не ми доставя удоволствие да те наранявам. Едно време не си ли бил малък смел герой? Доброто момче, спасило мама. Чух нещо такова. Но сега цялото отделение е отишло по дяволите, а преди малко ти отново обърна гръб на Фария Кази. Трябва да те предупредя, че това не ми харесва.

Той нямаше какво да отговори.

– Момичето е преживяло достатъчно. Това трябва да спре – продължи тя и Алвар кимна, без да знае защо. – Прекрасно. Вече се разбираме. Чел ли си за мен във вестниците?

Той отново кимна, като вече държеше ръцете си далеч от колана.

– Хубаво, значи знаеш, че не се спирам пред нищо. Никога. Но двамата с теб може да сключим сделка.

– Каква? – прошепна той.

– Аз ще ти помогна да въдвориш ред тук и ще се погрижа Бенито и хората ѝ изобщо да не припарват до Фария Кази, а ти... ще ми дадеш да ползвам компютър.

– Никога! Ти... – започна той, но спря, за да си поеме дъх. – Ти ме нападна. Загазила си.

– Ти здраво си загазил – каза тя. – Затворничките в това отделение са подложени на постоянен тормоз, а ти не си мърдаш пръста. Представяш ли си какъв скандал ще стане? Службата за лишаване от свобода да попадне в ръцете на малък Мусолини!

– Но... – пробва той.

– Никакво но. Ще ти помогна да се справиш със ситуацията. Но първо ще ме заведеш до компютър с интернет връзка.

– Това е невъзможно, мамка му – каза той, опитвайки да звучи кораво. – Навсякъде в коридора има камери. Прецакана си.

– Значи и двамата сме прецакани, а на мен ми е все тая – отвърна тя и Алвар се сети за Микаел Блумквист.