Читать «Мъжът, който търсеше сянката си» онлайн - страница 13

Отключи и я пусна да влезе, при което внезапно осъзна колко безнадеждно изглеждаше стаята. Беше просто жалко – особено след като го бяха нарекли момчето на мама – да държи големи снимки на майка си върху таблото за съобщения. Нейните снимки бяха дори по-големи от тези на Вилда. Трябваше отдавна да ги е свалил, да е разчистил кабинета си, да е подал оставка и сега изобщо да не се занимава с престъпници. Но ето го тук. Затвори вратата, докато Лисбет Саландер го гледаше мрачно и решително.

– Имам проблем – каза тя.

– И какъв е той?

– Ти.

– Какъв е проблемът с мен?

– Ако те пратя навън, ще биеш тревога. Но ако останеш тук, ще видиш какво правя, а това също не е добре.

– Нещо незаконно ли ще правиш? – попита той.

– Вероятно – отговори Саландер и в следващия миг той явно отново направи нещо, за да я предизвика, или пък тя действително беше абсолютно ненормална.

Във всеки случай го удари в слънчевия сплит за трети или четвърти път и той отново се сви, мъчейки се да си поеме въздух. Зачака нов удар, но такъв не дойде. Саландер просто се наведе и със светкавично движение свали колана му и го остави на бюрото. Тогава той се надигна, колкото и да го болеше, и се взря в нея зап​ лашително.

Двамата като че ли щяха да си налетят и да се сбият. Тя обаче го обезоръжи още веднъж, като погледна към таблото му за съобщения.

– Това на снимката майка ти ли е? Която си спасил?

Той не отговори. Все още се чудеше дали да ѝ се нахвърли.

– Това майка ти ли е? – повтори тя и Алвар кимна.

– Мъртва ли е?

– Да.

– Но е важна?

– Да, важна е.

– Значи ще ме разбереш. Трябва ми информация и ти ще ме оставиш да си я набавя.

– Защо да го правя?

– Защото вече си позволил нещата да отидат твърде далеч. В замяна ще ти помогна да пречупиш Бенито.

– Тя е напълно необуздана.

– Аз също – каза тя.

Може би имаше право. Ситуацията наистина бе отишла твърде далеч. Беше допуснал Лисбет Саландер в кабинета си, беше лъгал и блъфирал. Вече нямаше много какво да губи и когато тя му поиска паролата на компютъра, той ѝ я даде. Загледа се в ръцете ѝ, които бързо хипнотизираха погледа му. Движеха се светкавично по клавиатурата, но първоначално не се случи нищо забележително. Тя просто преглеждаше уебстраниците на различни институции в Упсала, като Университетската болница и университета.

Това продължи дълго време. Лисбет на пръв поглед просто сърфираше безцелно и едва когато попадна на нещо, носещо старомодното име Институт по медицинска генетика, се спря и въведе няколко команди. После мониторът потъмня. Стана напълно черен и за момент тя застина. Седеше съвършено неподвижно. Дишаше тежко и ръцете ѝ се колебаеха като на пианист, който се готви да изпълни труден пасаж.