Читать «Мъжът, който търсеше сянката си» онлайн

Давид Лагеркранс

Мъжът, който търсеше сянката си

Милениум #5

ПРОЛОГ

Холгер Палмгрен седеше в инвалидната си количка в стаята за посещения.

– Тази татуировка с дракона, винаги съм искал да попитам, защо е толкова важна за теб?

– Заради една случка с майка ми.

– С Агнета?

– Бях малка, може би на шест. Избягах от къщи.

– Да, мисля, че си спомням. Посетила ви една жена, нали? Жена с някакъв белег.

– Кожата на врата ѝ изглеждаше като изгорена.

– Сякаш я е нападнал дракон?

ПЪРВА ЧАСТ

ДРАКОНЪТ

12–20 юни

Стен Стюре Старши поръчал статуята да бъде издигната през 1489 г., в чест на победата му над датския крал в битката при Брункебери.

Статуята, която се намира в Стуршюркан в Стокхолм, представлява свети Георги, яхнал кон и вдигнал меча си. Под него лежи умиращ дракон. До тях стои момиче с бургундска рокля.

Това е девицата, която свети Георги спасил от дракона. Счита се, че за модел е послужила съпругата на Стен Стюре Старши, Ингеборг

Окесдотер. Девойката изглежда странно равнодушна.

Глава 1

12 Юни

Лисбет Саландер си беше взела душ във фитнеса и отиваше обратно в килията си, когато главният надзирател Алвар Олсен я спря в коридора. Той плещеше нещо, може би дори беше малко развълнуван. Жестикулираше бурно и размахваше някакви документи. Но Лисбет не чуваше и дума от казаното. Часът беше 19,30.

19,30 беше най-лошото време във „Флудберя“. Тогава покрай затвора с гръм и трясък минаваше раздрънкан товарен влак, стените се клатеха, дрънчаха ключове, а въздухът миришеше на пот и парфюм. В никой друг час от денонощието мястото не бе толкова опасно, колкото в 19,30. Именно тогава, под прикритието на шума от железницата и всеобщата суматоха, която наставаше точно преди вратите на килиите да се затворят, се случваха най-страшните нападения. По това време Лисбет Саландер винаги оглеждаше отделението от горе до долу и със сигурност не беше случайно, че точно в този миг забеляза Фария Кази.

Фария Кази беше от Бангладеш, млада и красива, и в момента седеше в стаята си вляво от тях. Макар от този ъгъл Лисбет да виждаше само лицето ѝ, нямаше съмнение, че някой я удряше. Главата ѝ потръпваше отново и отново и въпреки че ударите не бяха твърде силни, в тях имаше нещо отработено, почти ритуално. Каквото и да се случваше, то бе започнало отдавна. Личеше си по самите удари и по реакцията на жертвата. Отдалеч ставаше ясно, че тормозът е пуснал дълбоки корени и е прекършил всяка воля за съпротива у нея.

Жената не вдигаше ръце, за да се предпази, а в пог​ леда ѝ нямаше изненада, единствено тих и притъпен ужас. Терорът беше част от живота на Фария Кази. Лисбет осъзна това просто докато изучаваше лицето ѝ, а заключението ѝ съвпадаше с нещата, които бе видяла през седмиците, прекарани в затвора.

– Там – каза тя и посочи към килията на Фария.

Но когато Алвар Олсен се обърна, всичко вече беше приключило. Лисбет побърза да се махне оттам, отиде в собствената си килия и затвори вратата. Отвън се чуваха гласове и приглушен смях, както и товарният влак, който сякаш никога нямаше да спре да бучи и да се тресе. Пред себе си виждаше лъскавата мивка и тясното легло, лавицата за книги и бюрото, където бяха изчисленията ѝ по квантова механика. Трябваше ли да продължава с опитите си да докаже примковата квантова гравитация? Погледна надолу към ръката си. В нея имаше нещо.