Читать «Мукоячки» онлайн - страница 4

И трите се обърнаха. Стреснаха се и на лицата им веднага застана недоволството от прекъснатата занимавка.

Дара повтори поздрава. Едната, явно най-старшата се изправи, попридърпа сакото си и изрече със зле прикрита неприязън:

— Кажете?

— От регистрация ме пращат при Вас за заверка на решението.

Главната пое листа и взе да чете. От край до край. Разгледа печата и почна пак отначало. Колежките мълчаливо я следяха, като не смееха да продължат с каталога.

Шефката разгърна някакви папки, свери диагнозата с тях и бавно посегна към печата. Изсумтя и го постави върху листа. Подписа се, изгледа презрително Дара отгоре додолу и бавно го подаде. Дара благодари. На излизане чу реплика: — от какво ли няма да се разболеят, само и само да не платят митото!

Дара трепна. Щеше да се върне, но размисли и си каза: „Дано не ти се налага да разболееш детето си и да виждаш как си отива!“

Забърза надолу. Ангел забеляза майка си веднага. Тя приближи:

— Още малко… свършваме.

Момчето кимна.

Дара застана пак на гишето. Зачака митничаря да я погледне, провря листа в процепа с надеждата това да е последно.

Отвътре й подадоха картонче:

— Обадете се на този номер дали сте допуснати до инвалидна регистрация.

— Кога? — попита тя.

— Най-рано след месец.

Прозорчето щракна. Дара въздъхна почти с облекчение.

— Тръгва ме ли, мамо?

— Да, Анко, морето ни чака!

Преодоля с отработена лекота двете стъпала на изхода. Навън я посрещна освеженият следобед, вече не валеше. Премести Ангел в колата, сгъна количката и сядайки зад волана му каза:

— Започва нашето приключение!

С хъс запали мотора, пазачът побърза да вдигне бариерата. Дара пусна стъклото, готова да доплати за дългото чакане.

Мъжът доближи и й каза:

— Карай, карай!

— Но аз ви дължа… — той я прекъсна:

— Нищо не ми дължиш… зарадвай момчето!

— Точно това ще направя! — благодари с усмивка и потегли.

Пътят извиваше досами морето. Редяха се малки заливчета с плажове примамващи усамотените. Проврял глава през стъклото, погален от лекия морски бриз, Ангел доволно примижаше:

— Мамо, да спрем тук. — помоли той.

— Готово! — съгласи се майката.

Тя отби колата от пътя и спря. Момчето нетърпеливо, с всичките усилия на двете си ръце, отвори вратата. Майката вече бе разгънала количката, преви се и го премести в нея То заговори:

— Бяхме на море с тате, батко и кака, преди… четири години… Тогава можех да ходя…

Майката веднага го окуражи:

— И сега ще можем! Вече и колата ще ни помага.

Дара забута количката към морето. Няколко завъртания и гумите заораха в пясъка.

Ангел се пообърна към майка си:

— Много е красиво… Щастливец съм аз, че си ме родила тук, където няма земетресения, наводнения, торнадо, и че точно ти си ми майка!

— Анко, в мен е причи… — той не я остави да довърши.

— Недей мамо, доволен съм , че нищо не ме боли! Не се вини за онази дефектна хромозома. Нали е само в мен! Нали кака и бате са здрави! И те са твои деца, и те обичат, като мен… много.

Дара едва се сдържа, брадичката й затрепери. Не можа нищо да му каже.

— …и когато мина оттатък, пак ще съм до теб.