Читать «Мукоячки» онлайн - страница 2

— Почти стигнахме, само май дето цял ден ще ни вали — и тревожно огледа неспокойното небе.

— Нищо, мамо, и дъждовната разходка ми харесва — отвърна момчето.

Наближиха олющена сива триетажна сграда с паркинг и спусната рампа. Божидара спря и зачака да я пропуснат. От нейната страна застана масивно тяло в дъждобран и разперен чадър. Тя отвори стъклото. Тялото измърмори:

— С чужди номера пет лева на час. Сега плащаш първия, на излизане другите — и протегна грабливи пръсти досами носа й. Тя се отдръпна леко назад.

„Пет лева на час! Колко ли урока изнасям за тия пари. И колко ли часа ще ни държат“ чудеше се тя, докато подаваше петлевовата банкнота.

Паркира колата на посоченото място и угаси мотора. Погледна часовника си.

Бяха дошли тъкмо навреме. Огледът на колите трябваше да започне. Тя се отпусна на седалката и зачака. Половин час се процеди лениво между капките дъжд. Огледа се. Наоколо чакаха и други коли. Ангел беше мълчалив, втренчен във вадичките на предното стъкло. Дара пусна чистачките на бавна степен. Никой не се задаваше. Тя пак се облегна на подглавника, времето за проверка свършваше. Съседите й също се озъртаха нетърпеливо, Часът изтече.

Дара излезе от колата и се запъти към мъжа с дъждобрана:

— Днес оглед няма ли да има? — попита го тя.

Той погледна часовника си и рече:

— Времето свърши. Щом вали митничарите не излизат сутрин, чак следобед, ако спре.

Дара се учуди и влезе в сградата. На първия етаж се мъдреха два реда гишета, целите облепени с наредби, забрани, така че зад тях нищо не се виждаше. Хората чинно строени стискаха под мишница снопове документи и пристъпяха от крак на крак. Чакаха от сутринта. Беше задушно, но отнякъде идваше ухание на току-що сварено кафе. Божидара спря пред всяко гише. Промуши глава до всяка цепнатинка, през която се подаваха бумагите. Никой не работеше. Тя се зачуди:

— Но защо никой не работи?

Един глас тихо й отвърна:

— Чакаме ги, госпожо, от сутринта ги чакаме да започнат.

Дара не проумяваше. Все едно да не влезе в час, да не си предаде урока. Отривисто

Почука на първото гише. Никой не се озова. Пак почука. И пак. Нещо се размърда зад предупреждението „Не чукай! Работим!“

Тя се наведе към процепа. Наперен митничар в сивкава униформа я стрелкаше недоволно, но това не я впечатли:

— Господине, кога ще направите огледа?

Длъжностното лице помълча, изсумтя и чак тогава отговори:

— Когато спре дъжда, госпожо! — трясна вратичката.

Преди да успее жената да реагира, той се изхлузи навътре.

Дара излезе навън и вдиша прохладата. Още валеше. Отиде при Ангел.

— Мамо, какво става? Колко ще чакаме? — попита то.

— Дълго, сине, дълго. — после добави — В тази страна се чака по много. За всичко. — и отново стисна въздишката си.