Читать «Мукоячки» онлайн

Даниела Колева

Мукоячки

„Поне да беше спряло да вали!“ — мислеше си Божидара, докато се оглеждаше на кръстовището,преди да завие към магистралата. Чистачките на предното стъкло едва смогваха да изтрият напористите струи вода. Небето беше решило да си поплаче. Въпреки пороя, Божидара изглеждаше видимо доволна. Тя стисна волана и понастъпи газта. Изпробваше „новата“ стара кола, която чинно изпълняваше волята й. Все още не й се вярваше, че колегите й сториха това за нея и за сина й, най-вече за него.

„Колко ли време са ги събирали тия пари? — чудеше се тя. Как са се крили от мен, да не разбера, да го изненадат за дванадесетия му рожден ден. Ами Ангел, като я видя от терасата, щеше да подскочи от радост, ако можеше, чак очите му се засмяха.“

Божидара превключи скоростите и пак потъна в мисли:

„С нашите мизерни учителски заплати… да му внесат кола от чужбина… как само ще ни служи! Обещавам да го заведа навсякъде, където поиска, само да имаме повечко време, навсякъде където поис…“

— Мамо, изпревари тази бричка — обади се Ангел.

Дара мигновено натисна педала и колата отхвърча напред. Дори и не си помисляше, че може да му откаже нещо.

Момчето бе увлечено от скоростта и гордо се пообърна към изоставащата кола. После пак се взря през изпотените стъкла в окъпаните дървета, поля, мантинели.

„За какво ли си мисли сега?“ — запита се Дара. Все й се искаше да не е за онова… неизбежното.

— Мамо, нали ще видя морето? — попита то.

— Да , Анко, разбира се, че ще отидем, само да уредим формалностите по регистрацията в митницата и сме там. Дано не ни бавят много. — отвърна майката.

— Затъжил съм се за него…

Дара го погледна за миг, за нея нямаше нищо по-важно от чувствата на последното й дете.

„Тъга — мислеше си тя — Няма да допусна да тъгува. Ние нямаме време за това!“

Момчето стоеше привързано с колана към седалката и не помръдваше дори ръцете си, отпуснати на коленете.

Майката го наблюдаваше с крайчеца на окото си, като се мъчеше да улови мислите му. То се поусмихна и я изненада с въпроса си:

— Мамо, как съм наричал колената си като малък? Как беше… му…

— „Мукоячки“. Още щом проговори почна да си измисляш разни думички, все те поправяхме. Казваме ти „колена“, ти се смееш и отвръщаш „мукоячки“. Ние настояваме „колена“, ти пак „мукоячки, мукоячки“ и се плясваш по тях, после хукваш нанякъде.

„Докато можеше — изхриптя нещо у нея. Докато можеше бягаше, но започна да се клатушкаш като пате. Стори ми се, че ходилцата ти не са наред. Лекарят каза, че е от стъпалото, било дюстабан. Поръчахме ортопедични обувки… Защо си го повтарям — запита се тя. Докато започна все по-често да падаш, по няколко пъти на ден. Мукоячките не смагаха да завехнат… Стига… от това няма смисъл“ — пропъди мислите си и пак го погледна.

Момчето се променяше. Старееше. Тялото му пожълтя. Крайниците се заобляха все повече и ставаха безпомощни.

— Мамо, да отворя ли прозореца? — попита то.

— Да, сине, пусни два пръста въздух — съгласи се майката.

Дъждът беше понамалял. Момчето посегна с дясната си ръка към дръжката. Направи четвърт оборот и удвои усилията. Напрежение плъзна по лицето му. Взе да се зачервява. Майката го следеше косо. Стисна волана до побеляване на пръстите, само и само да не се протегне и да му помогне. Ангел съзнаваше безсилието си и щеше да го заболи още повече. Момчето пресегна и лявата си ръка, напъна се, стъклото помръдна, още мъничко… станаха два пръста. То отпусна ръце на коленете. Дара преглътна и му каза: