Читать «Мукоячки» онлайн - страница 3

Наближаваше обяд, когато сивата униформа се провлачи до чакащите коли. Дара излезе и отвори предния капак. Подаде документите.

Митничарят смънка:

— „Рено Шамад“ седан, година на производство… нов внос, номер на двигателя… номер на шаси — и тръгна към Ангел, отвори вратата:

— Хей, момче, я да видя номера… не слизай — докато той отгръщаше облицовката на пода да свери някакви цифри, Ангел мъчно отмести с ръце краката си. Изправяйки се митничаря го загледа и си помисли: „Брей, че странно момче“. После откри, че лицето му не е съвсем детско — подпухнало, изопнато и пожълтяло, че под хлътналите гърди коремчето бе изхвръкнало и се очертаваше въпреки широката фланелка.

Длъжностното лице се озадачи. На задната седалка стояха някакви колела, като на велосипед, само че по-други, с черни метални обръчи пред тях. Той се стресна , когато разбра, че вижда сгъната инвалидна количка. Побърза да се изправи и да затвори вратата. Подаде документите и каза:

— До обед няма да стане, елате пак след един часа.

Дара погледна часовника си, беше почти обяд, а тя очакваше вече да са приключили. Отвори задната врата и взе да измъква количката. Свали я на мокрия асфалт и я разтвори. Ангел подаде русолявата си глава:

— Мамо, какво ще правим?

— Ще влезем да си запазим ред и без това чакат много хора. Ето хапни си — подаде му сандвич, стъкмен заранта у дома.

Докато момчето разгъваше салфетката, Дара го грабна от седалката, така, както бе правила хиляди пъти, и го премести в количката. Ставаше тежък, усещаше го по болката в кръста. Болката… какво значеше тя, дори не си спомняше, вече я бе преболяло.

Вътре беше душно и празно. Зад гишетата пак нямаше никой, този път заради обедната почивка. Божидара ги обходи, изчете налепените бележки по стъклата и застана пред едно от тях. Прегледа още веднъж документите и чакащите от сутринта взеха да прииждат. Някои я бяха запомнили и сега любопитно разглеждаха момчето в количката. Тя отдавна бе свикнала и не обърна внимание на съжалителния интерес, но им благодари, че и дават ред.

Малко след един часа гишето щракна и някой нареди:

— Дайте документите!

Дара запровира през тесния процеп свидетелства и удостоверения.

Гласът отвътре пак се обади:

— Къде е решението от ТЕЛК?

Дара му го посочи с пръст.

— Какво е ПМД — попита и сам взе да си отговаря, разчитайки думите след съкращението. Дара го изпревари и обясни:

— Прогресивна мускулна дистрофия, тип Дюшен.

Длъжностното лице я погледна над очилата и рече:

— Трябва да се завери в нашия правен отдел. Горе на третия етаж. — Подаде й решението и извика: „Следващия“.

Дара се огледа за сина си:

— Анко, качвам се за малко горе.

— Добре мамо, чакам те тук.

Дара заизкачва стълбите, намери стаята и почука. Не й отговориха. Заслуша се и долови оживен разговор между жени. Почука пак и влезе. Поздрави, но не я чуха.

Три дами облакътени през бюрата си, с гръб към вратата, се бяха надвесили над последния каталог на „Ейвън козметикс“ и обсъждаха поръчките си. Дара безизкуствено се закашля от тютюневия дим завладял стаята.