Читать «Музиката на тишината» онлайн - страница 3

Аури застана пред огледалото и взе четката за коса с животински косми, която висеше закачена на дървената рамка на огледалото. Зае се да реши косата си, заплетена от съня, докато тя се понесе леко около нея като облаче.

Тя закри Фоксен с ръка; без неговото синьо-зелено сияние стаята потъна в непрогледен мрак. Очите й се разшириха, така че не виждаше нищо друго освен нежното бледо петънце топла светлина, което се разливаше над отломките зад гърба й. Светлият златист лъч озари нейните светли златисти коси. Аури се усмихна на отражението си в огледалото. Беше като слънцето.

Тя вдигна ръка и откри Фоксен, а сетне бързо пое през заплетения лабиринт на Рубрик. Отне й не повече от минута да намери медна тръба, увита с подходящия вид плат. Но съвършеното място беше съвсем друго нещо, нали? Тя проследи тръбата по кръглите, покрити с червени тухли тунели в продължение на почти цяла миля, като внимаваше да не я изгуби сред безброй други преплетени тръби.

Изведнъж, без никакво предупреждение, тръбата направи рязка чупка, потъна право в извитата стена и изостави Аури. Каква грубост. Разбира се, че имаше безброй други тръби, но калаените изобщо не бяха обвити в плат. А онези от леденостудена полирана стомана бяха твърде нови. Железните бяха толкова нетърпеливи, че едва ли не й ставаше неудобно да не ги вземе, но те бяха изцяло обвити в памучен плат, а това щеше да й създаде повече затруднения, отколкото можеше да понесе точно днес.

Затова Аури реши да последва една груба, дебела керамична тръба. След известно време тръбата потъна дълбоко в земята, но точно при самата чупка лененият плат, в който беше обвита, висеше свободно на парцали, като дрехата на някое просяче. Аури се усмихна и започна грижливо да развива платнената лента, като много внимаваше да не я разкъса.

Най-сетне успя да я отдели от тръбата: Беше съвършена. Едно цяло, полупрозрачно парче от сив ленен плат, дълго колкото ръката й. Беше захабено, но щеше да свърши работа и след като го загъна, Аури се обърна, втурна се с бясна скорост сред кънтежа на Тъмното и продължи надолу, надолу към Дузината.

Дузината беше едно от малкото променливи места в Онова долу. Достатъчно мъдро, за да осъзнава себе си, и достатъчно смело, за да бъде себе си, а освен това и достатъчно диво, за да се променя и все пак да остава вярно на себе си. В това отношение беше почти уникално и макар невинаги да беше безопасно или гостоприемно, Аури изпитваше особена привързаност точно към него.

Днес високото сводесто пространство беше точно такова, каквото очакваше — ярко и жизнено. Слънчевата светлина се процеждаше през отворите на решетките най-горе и се спускаше в дълбокото и тъмно променливо място. Светлината се прокрадваше покрай тръбите и подпорните греди и пресичаше непоколебимата права линия на древния дървен мост. Далечният шум на улицата се носеше чак досами дъното.

Аури долови трополенето на копита върху калдъръм, отсечено и звучно като изпукване на кокалчета. Дочу далечното бумтене на преминаваща каруца и звуците на сподавена глъчка. А над всичко това се извисяваше пронизителният, разгневен рев на бебе, което явно искаше да суче, но не му даваха.