Читать «Музиката на тишината» онлайн - страница 5

Но нямаше измъкване. Аури свъси вежди и седна на ръба. В студенината на камъка нямаше нищо ментово. Докосването му беше като ухапване, което притъпяваше фините усещания на разголеното й тяло.

Тя се обърна и започна да се спуска надолу. Не бързаше; опипа наоколо с пръстите на краката си, докато не откри малкото изпъкнало камъче. Обгърна го с пръстите на краката си, като придържаше по-голямата част от тялото си над повърхността. Сетне няколко пъти си пое дълбоко дъх, стисна очи, оголи зъби и чак тогава се пусна от камъчето и се потопи почти цялата. Аури лекичко изпищя, а голото й тяло настръхна от студа.

След като най-страшното беше минало, тя затвори очи, преди да топне и главата си във водата. Ахна от студ, примигна и избърса с ръка водата от очите си. Последва голямата ледена тръпка, която разтърси цялото й тяло. Но след като и тя премина, устните на Аури се извиха в усмивка.

Без ореола на своите коси Аури се чувстваше мъничка. И не мъничка по начина, към който се стремеше всеки ден. Не като дърво сред дърветата. Или като сянка. И не просто малка по размери. Тя знаеше, че не е никак голяма. Когато понякога заставаше пред огледалото и изучаваше отражението си, виждаше момиче, мъничко като просяче на улицата. Момичето в огледалото беше от тънко по-тънко. Скулите й бяха високи и нежни. Ключиците й прозираха под кожата.

Но не. С прибрана и мокра коса се усещаше… по-малка от себе си. Приглушена. Бледа. Слаба. Принудена. Престорена. Просто не на себе си. Ако я нямаше съвършената лента ленен плат, всичко това щеше да бъде чисто и просто неприятно. Без нея щеше да се чувства не просто като усукан фитил, а като нещо, намерено в канавката. Заслужаваше си всичко да се прави както трябва.

Най-сетне и последните тръпки от студа отшумяха. Рибките продължаваха да се въртят в корема й, но усмивката й беше искрена и нетърпелива. Златистият слънчев лъч се забиваше право в басейна — прав, светъл и решителен като копие.

Аури си пое дълбоко дъх, сетне го изпусна и размърда пръстите на краката си. Отново си пое дълбоко дъх и този път го изпусна съвсем бавно.

Пое си дъх за трети път. Сетне стисна с едната си ръка гърлото на бутилката, в която стоеше Фоксен, пусна се от студения каменен ръб на басейна и се гмурна под водата.

* * *

Светлината пронизваше водата под съвършен ъгъл и Аури съвсем ясно видя първата плетеница от тръби. Пъргава като зеленушка, тя се обърна и умело се запровира между тях, без да ги докосва.

Малко по-надолу се намираше втората плетеница. Тя се оттласна с крак от стара желязна тръба, така че да продължи да се спуска надолу, сетне се придърпа към един кран със свободната си ръка, смени скоростта си и се шмугна през тясното пространство между две медни тръби, дебели колкото китката й.

Колкото по-надолу се спускаше, толкова повече избледняваше слънчевият лъч, така че накрая остана да сияе само синьо-зелената светлинка на Фоксен. Но тук неговото сияние беше приглушено от сламата, водата и дебелото зелено стъкло. Аури оформи устните си точно като буквата „О“ и бързо изпусна две балончета въздух. Налягането се увеличаваше със спускането надолу, а наоколо се очертаваха смътни форми. Стар мост, килната скала, дървена греда — древна и обвита във водорасли.