Читать «Мрачният рицар Кн.5 от Братството на меча» онлайн - страница 160

Болка сграбчи сърцето ѝ при жестоките им думи, когато чичо ѝ скочи на крака, за да се изправи срещу хората, които стояха зад тях.

– Как смееш! – изръмжа той.

Той каза още нещо, но тя не можа да го чуе, заради звъненето в ушите си.

– Баща ми изгуби? – изплака Александър. – Как може да загуби?

Роуина вдигна детето и го подаде на Джоан. Имаше нужда да се измъкне от тълпата. От всичко, докато умът ѝ проумееше случилото се. Нейният рицар бе отказал да се бори за нея. Тя се препъна по трибуните и се запъти сляпо към замъка. Страйдър бе напуснал полето? Беше се отказал?

– О, боже – въздъхна тя. – Моля те, нека да сънувам. Моля те, не позволявай това да е истина.

И все пак беше. Страйдър беше изчезнал и не я искаше. Той, който би убил заради най-малкото нещо, я беше изоставил там сама, за да преживее най-ужасното унижение.

Той, който живееше, за да се бие, бе отказал да се бие за нея. Неотслабваща агония преминаваше през нея, докато сълзите се стичаха по лицето ѝ. Каква глупачка бе тя?

Копнееща да умре, тя се запъти към стаята си, така че просто да може да легне и да се преструва, че този ден никога не се е случвал.

– Роуина! – извика Бриджит, дърпайки я, докато лежеше на леглото си във вцепенен пашкул от болка. – Състезанието за песен започва. Трябва да станеш.

Тя отказа. Роуина не искаше никога повече да напусне леглото си.

– Ставай! – каза Джоан, дърпайки я. – Самият крал Хенри каза, че ще изпрати стражите си тук, за да те отнесат, ако откажеш.

– Защо да си правя труда? – проплака Роуина. – Страйдър не се би заради мен, мислиш ли, че ще пее? Нямам желание да се върна там, където могат да шепнат и да говорят за мен.

Приятелките ѝ си размениха засрамени погледи. Джоан опита отново.

– Имаш заповед от краля, Роуина. Моля те.

Мразейки първородството си повече от всякога, Роуина се насили да се надигне.

Приятелките ѝ я хванаха незабавно и започнаха да оправят дрехите и да приглаждат косата ѝ.

– Не! – каза тя, като ги отблъсна. – Аз съм Кучката от Съсекс. Не външният ми вид кара мъжете да ме желаят. А само земите ми.

Бриджит я изгледа раздразнено.

– Поне си измий лицето.

Клатейки глава, Роуина напусна леглото, отвори вратата и се отправи с гневни крачки надолу по стълбите. Защо трябваше да се привежда в подходящ вид? Поне така щяха да имат нещо по-очевидно, на което да се подиграват. Ала когато стигна до голямата зала, смелостта ѝ леко се разклати. Там имаше доста зрители. Голяма тълпа, която се обърна и вторачи в нея като по команда, когато влезе. Всички сближиха глави, за да шушукат, но не я беше грижа. Държейки главата си по-високо от която и да е кралица, Роуина закрачи измежду тях, предизвиквайки ги да се засмеят. Някои го направиха. Но на нея не ѝ пукаше. Не можеше да усети порицанията им. Всичко, което можеше да почувства, бе разбитото си сърце. Тя отиде до стола отдясно на Елеонор, който бе запазен за нея.

– Дете – каза кралицата дрезгаво веднага след като Роуина седна. – Да не би да си претърпяла нещастие?

– Да, Ваше Величество – въздъхна тя. – Бях стъпкана и смазана. Страхувам се, че никога няма да бъда същата.