Читать «Московският клуб (Къртица 3)» онлайн - страница 7

Но той притежаваше и нещо повече от обикновен инстинкт. Изискваше се и черна работа. От Москва пристигаха какви ли не слухове; така че трябваше добре да се прецени и претегли източникът и информацията. Освен това имаше някои несъществени сигнали, дребни детайли.

Ето, вчера сутринта например. Един от членовете на Политбюро беше дал интервю за френския вестник „Монд“, в което се правеше намек, че някой от секретарите на партията може да бъде свален от поста си, което означаваше, че ще бъде издигнат друг, по-верен привърженик на „твърдата линия“, много по-силно антиамерикански настроен. Стоун обаче беше открил, че същият този член на Политбюро, който бе дал интервюто, всъщност фигурираше в една обща снимка, поместена в „Правда“, което означаваше, че редица негови колеги го подкрепят и че по всяка вероятност той просто заблуждава. Стоун не можеше да претендира за пълна точност, но и деветдесетте процента, с които прогнозираше, бяха чудесно постижение. Работата му го въодушевяваше и освен това той притежаваше изключителната способност, когато поиска, да се концентрира напълно.

Най-накрая се чу звънене и той отвори вътрешната врата.

Докато мина по вестибюла, чиито под бе покрит с шахматно подредени черни и бели плочки, и изкачи след това широкото стълбище, администраторката вече бе застанала на мястото си и го очакваше.

— Нима се връщаш толкова бързо, сладурче? — прегракнало запита Кони, след което се закашля силно, дълбоко. Беше разведена, с изрусена коса и наближаваше петдесет те, но се обличаше като че ли е на двайсет и пет. Една след друга пушеше ментолови цигари „Куул“ и се обръщаше към всички мъже във Фондацията със „сладурче“. Имаше вид на жена, която по-скоро можеш да срещнеш на бара. Работата й не беше трудна: предимно седеше на бюрото си и получаваше строго секретни куриерски пратки от ЦРУ или говореше по телефона с приятелите си. И все пак, колкото и парадоксално да звучи, беше изключително дискретна и съблюдаваше връзките на Фондацията с Лангли и външния свят с желязна дисциплина.

— Не мога да се откъсна — отвърна Стоун, без да се спира.

— Страшно си се издокарал — констатира Кони, явно намеквайки за изпоцапаните му джинси, мръсната риза и електриковозелените му катерачески обувки.

— Има нови разпоредби за облеклото, Кони, не са ли ти казали? — пошегува се той и продължи по персийския килим, постлан в коридора, който водеше към кабинета на Сол Ансбах.

Подмина собствения си кабинет, пред който седеше Шери, неговата секретарка. Шери бе родена и израсла в Южна Каролина, но след като преди десет години, на осемнадесетгодишна възраст, бе прекарала едно лято в Лондон, неизвестно как бе придобила доста сполучлив английски акцент.

Вдигна очи и го изгледа въпросително. Стоун сви рамене и отвърна:

— Дългът ме зове.

— Да, да — съгласи се Шери, а гласът й прозвуча като на барманка от Уест Енд.

Когато Стоун влезе, Сол Ансбах, шефът на „Парнас“, седеше зад тежкото махагоново бюро. Той бързо се изправи и стисна ръката му.