Читать «Московският клуб (Къртица 3)» онлайн - страница 3
Джозеф Файндер
Хвана края на една тухла и я издърпа. Тя бавно излезе от мястото си, по безцветния циментов под се посипа откъртена мазилка. Това място му беше далеч по-омразно от останалите — значително по-пусто и открито, много по-неприятно от фурната, ателието за поправка на обувки, магазина за плакати, но навярно имаше някаква логика в това, че са избрали такова гадно кътче.
Там беше, разбира се. Никога не бяха го лъгали.
Издърпа малкото пакетче, увито във вестник, и бързо го отвори. В пачката рубли, които беше безсмислено да брои, защото знаеше, че са точно, бе скрита нова касета в целофанова опаковка.
Забеляза, че ръцете му треперят. Пъхна пакетчето в предния джоб на сакото си, мушна записаната касета в дупката и нагласи тухлата на мястото й.
Тогава нещо му се счу.
Някой бе влязъл в тоалетната.
Замръзна на място и се ослуша. Стъпките не бяха отчетливи, а някак плахи, сякаш някой ходеше с галоши, но това бе смешно — никой вече не ги носеше, освен старците, селяните и скитниците.
Няма за какво да се притесняваш, каза си той. Това е обществено място и естествено тук влизат най-обикновени хора, без това да има нещо общо с теб, не се притеснявай. Не е КГБ, няма страшно.
Дръпна водата, но от казанчето не потече нищо, което за малко не го накара да изпсува. Остана за момент неподвижен, целият слух, изтръпнал от страх. Стъпките бяха стихнали.
Бавно и спокойно дръпна резето и вратата се отвори. Видя кой е отвън.
Един стар пияница. Жалък стар пияница, сгушен в ъгъла, обут с галоши и дрипави панталони, облечен с евтино найлоново яке, брадясал, рошав, отчаян.
Шофьорът почувствува вълна на облекчение. Само след петнайсет минути щеше да е в прегръдките на Верочка. Отдъхна си незабележимо и кимна на пияницата, който го погледна и каза завалено:
— Дай ми една рубла.
— Махни се, старче — отвърна му шофьорът и тръгна към вратата.
Скитникът се приближи заедно с миризмата си на алкохол, пот и цигари и го последва нагоре по стълбите, чак до улицата.
— Дай ми една рубла — повтори той, а погледът му бе странно жив, съвсем неуместен на това оглупяло лице.
Шофьорът се обърна ядосано:
— Махай се…
Но преди да довърши, главата му експлодира от неизразима болка: невероятно острата тел — същинска гарота — се вряза в гърлото му и той чу как старият скитник, който явно не беше обикновен пияница и го бе повалил на земята, промълви „предател“ и стегна жицата още по-здраво.
Шофьорът не знаеше какъв моравочервен цвят бе добило лицето му, как се бяха изцъклили очите му и как езикът му бе провиснал от устата, но в последните мигове от живота си, замаян от липсата на кислород, усети някакво диво, неуместно удоволствие, убеден, че е предал успешно пратката, че е изпълнил докрай последната си мисия: лъжливо, но прекрасно усещане преди всичко да потъне в мрак, а след това да изсветлее до белотата на някаква странна и горчива победа.
Част първа
Завещанието
В Москва той отиде в кабинета си в Кремъл… Спокойно, с ръце зад гърба, Ленин крачеше и сякаш се сбогуваше с мястото, от което някога направляваше съдбините на Русия. Това е едната версия. Според другата Ленин извадил от бюрото си някакъв документ и го пъхнал в джоба си. Противна на тази втора версия е трета: търсил документа, но не го намерил. Това го вбесило и той започнал да вика.
