Читать «Морал за красиви момичета» онлайн - страница 96

Мъжът я забеляза и изтупа сиво-кафявите си панталони, докато се изправяше. Маа Рамотсве го поздрави по традиционния начин и той отговори любезно. Беше висок човек, четирийсет и няколко годишен, добре сложен, с остри, но приятни черти на лицето.

— Хубав огън сте наклали, раа — отбеляза тя, като посочи към жаравата под бойлера.

— Дърветата тук са хубави — каза той просто. — И ги има много. Никога не липсват дърва за огрев.

Маа Рамотсве кимна:

— Значи това ви е работата?

Той се намръщи.

— Както и други неща.

— Виж ти! — Тонът на забележката му я заинтригува.

Тези „други неща“ явно бяха нежелани. — Какви други неща, раа?

— Аз съм готвачът — каза той. — Отговарям за кухнята и приготвям храната.

Той я погледна отбранително, като че очакваше отговор.

— Това е хубаво — каза маа Рамотсве. — Хубаво е да можеш да готвиш. На юг, в Габороне, има много добри мъже — готвачи. Носят едни чудати бели шапки.

Човекът кимна.

— Аз работех в хотел в Габороне — каза той. — Бях готвач там. Не главен, а един от младшите. Беше преди няколко години.

— Защо дойдохте тук? — попита маа Рамотсве. Беше необичайно някой да постъпи така. Сигурно готвачите в Габороне вземаха много повече пари, отколкото готвачите във фермерските къщи.

Готвачът изпъна крак и побутна една цепеница обратно в огъня.

— Никога не съм харесвал тази работа — каза той. — Не ми харесваше да готвя тогава, не ми харесва и сега.

— Тогава защо го правите, раа?

Той въздъхна.

— Това е сложно за обяснение, маа. Ще отнеме много време да ви разкажа тази история, а трябва да се връщам на работа, когато изгрее слънцето. Но мога да ви разкажа част от нея сега, ако искате. Ако искате, седнете ей там, на оня дънер, маа. Да, така е добре. Ще ви кажа, щом питате.

Идвам отвъд пътя, дето минава край оня хълм, на петнайсет километра зад него. Там има едно село, за което никой не знае, защото не е важно и никога нищо не се случва. Никой не му обръща внимание, защото хората там са много тихи. Никога не викат и не се суетят. Така че никога нищо не се случва.

В училището преподаваше един много мъдър учител. Имаше още двама учители, които му помагаха, но той беше главният и всички слушаха него, а не другите двама. Един ден той ми каза: „Самюъл, ти си много умно момче. Можещ да запомниш имената на всички животни и на техните майки и бащи. В това си най-добрият. Момче като теб може да отиде в Габороне и да си намери работа там.“

Не ми се видя странно, че помня всички животни, понеже обичах добитъка повече от всичко друго. Исках един ден да имам животни, но там, където съм роден, нямаше такава работа, така че трябваше да измисля нещо друго. Не повярвах, че съм достатъчно добър да отида в Габороне, но когато станах на шестнайсет, учителят ми даде малко пари, които бе получил от правителството, и с тях аз си купих билет за автобуса до Габороне. Баща ми нямаше пари, но ми връчи часовник, който намерил веднъж край някакъв черен път. Това бе неговата най-ценна придобивка, но той ми я даде и ми каза да я продам, за да си купя храна, като стигна в Габороне.