Читать «Морал за красиви момичета» онлайн - страница 50

Тя се пресегна през бюрото и наля на маа Рамотсве чаша чай. После отряза парче от голям плодов сладкиш, сложен предварително на една чиния до таблата с чая.

— Сладкишът е дело на по-големите момичета във фермата — каза тя. — Учим ги да готвят.

Маа Рамотсве пое голямото парче и разгледа изобилието от плодове вътре. Има поне седемстотин калории, помисли си тя, но нямаше значение — тя беше дама с традиционно телосложение и не й се налагаше да се тревожи за такива неща.

— Знаете, че приемаме всякакви деца — продължи маа Потокване. — Обикновено ни ги водят, когато почине майката, а бащата е неизвестен. Често бабата не може да се справя сама заради болест или немотия и децата остават без никого. Понякога ги вземаме от социалните работници, друг път — от полицията. Някой път се случва да ги оставят някъде и тогава случаен минувач се свързва с нас.

— Имат късмет да попаднат при вас — каза маа Рамотсве.

— Така е. И обикновено, каквото и да им се е случвало преди, ние вече сме го виждали тук. Нищо не ни изненадва. Но от време на време се случва да не знаем как да постъпим.

— И сега имате точно такова дете?

— Да — каза маа Потокване. — Като приключите с това голямо парче сладкиш, ще идем да видите момчето, което ни доведоха. Това момче си нямаше име. В такива случаи ние винаги им даваме. Вземаме някое хубаво ботсуанско име и им го даваме. Но така се случва само при бебетата. По-големите деца обикновено ни казват имената си. А това момче не го направи. Всъщност, изглежда, въобще не са го учили да говори. Затова решихме да го кръстим Матайла.

Маа Рамотсве довърши сладкиша и чая си. След това, заедно с маа Потокване, се запъти към една от крайните къщи в групата сгради, където живееха сираците. Там растеше боб, а дворчето пред вратата беше грижливо пометено. Това е майка, която умее да върти къща, помисли си маа Рамотсве. Но щом беше така, как тогава се бе оставила да я победи едно обикновено момче?

Майката, маа Кериленг, се намираше в кухнята. След като избърса ръце в престилката си, тя поздрави топло маа Рамотсве и покани двете жени в дневната. Стаята беше украсена с рисунки на децата, закачени върху голяма дъска, които създаваха настроение. В единия ъгъл имаше кутия, пълна с играчки.

Маа Кериленг изчака гостите да се настанят и след това се отпусна на свой ред в едно от неудобните кресла, наредени около ниската маса в средата на стаята.

— Чувала съм за вас, маа — каза тя на маа Рамотсве. — Виждала съм снимката ви във вестниците. И, разбира се, срещала съм се с господин Дж. Л. Б. Матекони, когато идва тука да поправя всички тия машини, дето вечно се развалят. Късметлийка сте, че ще се жените за мъж, който умее да поправя разни неща. Повечето мъже само чупят.

Маа Рамотсве сведе глава при комплимента.

— Той е добър човек — каза тя. — Не се чувства добре в момента, но се надявам да се оправи много скоро.

— И аз се надявам — каза маа Кериленг. Тя погледна очаквателно към маа Потокване.

— Искаше ми се маа Рамотсве да види Матайла — рече маа Потокване. — Може би ще може да ни посъветва. Как е той днес?