Читать «Морал за красиви момичета» онлайн - страница 46

Управителят кимна.

— Не се безпокойте, маа. Не само съм чувал за такава книга, но дори имам една в магазина. Мога да ви я продам. — Той направи пауза. — Съжалявам, маа. Депресията не е приятна болест.

Маа Рамотсве се огледа.

— Не става дума за мен каза тя. Става дума за господин Дж. Л. Б. Матекони. Мисля, че той е в депресия.

Управителят я заведе до една полица в ъгъла и извади тънка червена книжка, а лицето му изразяваше съчувствие.

— Ето една много добра книга по въпроса — каза той, докато й подаваше книгата. — Ако прочетете какво е написано на корицата отзад, ще видите колко хора са казали, че тази книга им е била от голяма помощ в борбата с болестта. Прочее, много съжалявам за господин Дж. Л. Б. Матекони. Надявам се тази книга да го накара да се чувства по-добре.

— Много ми помогнахте, раа — каза тя. — Благодаря ви. Имаме късмет, че държите такъв хубав магазин в тази страна. Благодаря.

Тя плати книгата и се отправи към белия микробус, като продължи да прелиства страниците по пътя. Едно изречение особено я заинтересува и тя спря, за да го прочете:

„Една от характерните черти на депресията в остра форма е чувството, че сте извършили нещо ужасно, например направили сте дългове, които не можете да върнете, или пък сте извършили престъпление. Обикновено то се съпровожда от чувство за малоценност. Излишно е да се казва, че въображаемата лоша постъпка изобщо не е била извършвана, но никакви доводи не могат да разубедят страдащия, че това не е така.“

Маа Рамотсве препрочете пасажа и с всяка дума все повече се обнадеждаваше. Човек не очаква подобен ефект от книга за депресията, но сега се получи точно така. Разбира се, че господин Дж. Л. Б. Матекони не бе направил нищо страшно — както тя винаги бе знаела, той беше мъж с неопетнена репутация. Сега оставаше само да го накара да отиде на лекар и да се подложи на лечение. Тя затвори книгата и насочи поглед към резюмето на гърба. „Тази лесно лечима болест…“, започваше текстът. Това я ободри още повече. Знаеше какво трябва да направи и списъкът й, който тази сутрин й се бе сторил дълъг и заплетен, сега не бе така грамаден и заплашителен.

От Ботсуанския книжен център тя отиде направо в „Тлоквенг роуд спийди моторс“. За нейно облекчение сервизът беше отворен и маа Макутси стоеше пред офиса и пиеше чай. Двамата млади монтьори се бяха разположили върху празни варели; единият пушеше цигара, а другият пиеше безалкохолно от една кутия.

— Малко е рано за почивка — каза маа Рамотсве, хвърляйки бегъл поглед към тях.

— О, маа, ние всички заслужаваме почивка — каза маа Макутси. — Тук сме вече от два часа и половина. Всички дойдохме в шест и оттогава не сме спирали.

— Да — потвърди единият чирак. — Нито за миг. И успяхме да свършим доста добра работа, маа. Вие й кажете, маа. Вие й кажете какво направихте.

— Изпълняващата длъжността управител е автомонтьор номер едно — вмъкна другият чирак. — Май е по-добра и от шефа.

Маа Макутси се засмя.