Читать «Морал за красиви момичета» онлайн - страница 39

— Помогнах на Мотолели да се изкъпе — каза тя. Тя вече е оттатък и чете на братчето си. Той търча през целия ден насам-натам и здравата се измори. Всеки момент ще заспи. Май само мисълта за вечерята го държи буден.

Маа Рамотсве й благодари и й се усмихна. Беше станал месец, откакто децата бяха дошли от фермата на сираците с посредничеството на господин Дж. Л. Б. Матекони, но тя все още не беше свикнала с присъствието им в къщата. Това беше негова идея — всъщност той не се бе посъветвал с нея, преди да се съгласи да стане техен приемен родител, — но тя прие положението и скоро ги хареса. Мотолели, която беше в инвалидна количка, се оказа много полезна вкъщи и прояви силен интерес към поправянето на коли — нещо, което особено поласка господин Дж. Л. Б. Матекони. Нейният брат, който беше доста по-малък, бе по-голяма загадка. Той беше доста буен, а когато го заговореха, отвръщаше любезно, но изглежда предпочиташе собствената си компания и тази на сестра си пред компанията на другите деца. Мотолели вече си бе създала приятели, но момчето, изглежда, се стесняваше.

Мотолели посещаваше средното училище в Габороне, което не беше далече, и там й харесваше. Всяка сутрин някое момиче от нейния клас пристигаше на вратата и я буташе с количката до училище.

Маа Рамотсве бе впечатлена.

— Учителите ли ви карат да го правите? — попита тя едно от момичетата.

— Не, маа — отвърна то. — Ние сме нейни приятелки. Затова го правим.

— Вие сте добри момичета — каза маа Рамотсве. — И ще станете добри жени, като му дойде времето. Много добре постъпвате.

За момчето се бе намерило място в местното основно училище, но маа Рамотсве се надяваше, че господин Дж. Л. Б. Матекони ще плати, за да го приемат в „Торнхил“. Щеше да струва много пари и тя вече се чудеше дали този план изобщо някога ще се осъществи. А и въпросът за училището беше само едно от многото неща, които тя искаше да бъдат изяснени. Сред тези неща бяха сервизът, чираците, къщата близо до Армейския клуб на Ботсуана, децата. Оставаше и въпросът за сватбата, независимо кога щеше да се състои тя — макар че в настоящия момент маа Рамотсве не се осмеляваше и да помисли за нея.

Тя прекоси дневната и видя момчето да седи край инвалидната количка на сестра си и да я слуша как чете.

— Е — каза маа Рамотсве, — виждам, че четеш нещо на братчето си. Някоя хубава приказка ли?

Мотолели се обърна към нея и се усмихна.

— Това не е приказка, маа — каза тя. — Или по-точно, не е история от книга. Това е разказ, който аз написах в училище, и сега му го чета.

Маа Рамотсве се присъедини към двамата, присядайки на облегалката на дивана.

— Защо не почнеш отначало? — каза тя. — Бих искала да чуя твоя разказ.

— Казвам се Мотолели и съм на тринайсет години, всъщност почти на четиринайсет. Имам брат, който е на седем. Майка ми и баща ми са умрели. Това доста ме натъжава, но много се радвам, че аз съм жива и че си имам братче.