Читать «Морал за красиви момичета» онлайн - страница 11

— Това дете май не може да говори — каза той. — Мисля, че не разбира какво казвам.

Жената пристъпи напред и посегна към рамото на детето.

— Горкото — рече тя, — изглеждаш все едно че… — Внезапно тя изписка и рязко дръпна ръката си. Момчето я беше ухапало.

Мъжът сграбчи дясната ръка на детето и го дръпна към себе си. След това се наведе напред и го зашлеви по лицето.

— Не така! — извика той. — Лошо момче!

Жената се разгневи и изблъска мъжа настрана.

— Не го удряй! — извика тя. — Не виждаш ли, че е уплашено?! Не искаше да ме нарани. Просто не биваше да посягам към него.

— Не бива едно дете да хапе хората, маа — тихо каза мъжът. — Ние тук не обичаме такива работи.

Жената уви около ръката си кърпичка, която бързо се просмука с кръв.

— Ще ви дам пеницилин — каза раа Пула. — Ухапването от човек може да направи голяма беля.

Те погледнаха надолу към детето, което беше легнало, сякаш се канеше да заспи, но всъщност ги дебнеше.

— Това дете мирише много странно — каза Мотопи. — Забелязахте ли, раа Пула?

Раа Пула подуши.

— Наистина — каза той. — Може да е от раната. Тя е загноила.

— Не — възрази Мотопи. — Аз имам много чувствителен нос. Мога да помириша раната, но освен нея има и друга миризма. Тази миризма я няма при децата.

— И каква е тя? — попита раа Пула. — Разпознаваш ли я?

Мотопи кимна.

— Да — каза той. — Това е миризма на лъв. Никой друг не мирише така, както лъвът.

Настана мълчание. След това раа Пула се засмя.

— Малко сапун и вода ще решат въпроса — каза той. — Ще сложим нещо и на раната на крака. Малко сулфатиацол.

Мотопи предпазливо вдигна детето. То го гледаше уплашено, но не се възпротиви.

— Изкъпи го и го остави в палатката си — разпореди раа Пула. — Не му давай да избяга.

Клиентите се върнаха на местата си край огъня. Жената размени поглед с мъжа, който повдигна вежди и сви рамене.

— Откъде, за бога, идва това дете? — попита тя раа Пула, докато той разбутваше огъня с овъглена пръчка.

— Вероятно от някое от околните села — отвърна той. — Най-близкото е на трийсетина километра, ако се върви по оня път. Може би е пастирче, което се е изгубило в пущинаците. Заблудило се е. Случват се от време на време такива неща.

— Но защо няма дрехи?

Той вдигна рамене.

— Понякога пастирчетата носят само по една малка препаска. Може да е загубило своята сред трънаците. Сигурно се е закачила някъде. — Той погледна жената. — Такива неща се случват в Африка. Доста деца изчезват и по-късно се появяват. Нищо лошо не им се случва. Нали не се безпокоите за това дете?

Жената се навъси.

— Разбира се, че се безпокоя. Всичко би могло да му се случи. Какво ще кажете за дивите животни? Би могло да попадне на някой лъв. Всичко е можело да му се случи.

— Да — каза раа Пула, — можело е. Но не се е случило. Утре ще го заведем в Маун и ще го оставим на тамошните полицаи. Те могат да се оправят. Ще разберат откъде е дошло и ще го отведат у дома.

Жената изглеждаше замислена.

— Защо вашият човек каза, че мирише на лъв? Това не е ли много странно?