Читать «Момиченцето с всички дарби» онлайн - страница 2

„Като няма — няма“, казва мис Жустиню.

В коридора има двайсет врати от лявата страна и осемнайсет от дясната. И по една врата в дъното в двата му края. Едната от тях е боядисана в червено и води в класната стая — затова Мелани мисли за този край на коридора като за „класния край“. Вратата в другия край е от гола сива стомана и е много, много дебела. Трудно е да се каже къде води тя. Веднъж, когато прибираха Мелани в килията й, стоманената врата беше свалена от пантите и някакви мъже работеха по нея, и Мелани видя, че от ръбовете й стърчат разни резета и други работи и реши, че, веднъж затворена, тази врата сигурно е много трудно да се отвори отново. Отвъд нея започваше дълго циментово стълбище, което водеше нагоре и нагоре. Мелани не биваше да вижда нищо от тези неща и Сержантът тогава каза: „Малката кучка си отваря очите на четири“ после избута количката й в килията и затръшна вратата. Но Мелани видя и запомни.

Освен това тя и слуша, и от доловени разговори си е създала представа за това място по отношение на други места, които не е виждала никога. Това място е крилото. Около крилото е базата, наречена Хотел Еко. Около базата е район 6, на осемдесет километра южно е Лондон, на още седемдесет километра по-нататък е Бийкън, а отвъд Бийкън е само морето. По-голямата част на район 6 е прочистена, благодарение на патрулите по изпепеляването с техните гранати и огнепръскачки. Точно за това служи и базата, сигурна е Мелани. Изпраща патрули да прочистват гладните.

Патрулите трябва много да внимават, защото вън има още много гладни. Надушат ли те, ще те преследват докрай, а когато те хванат, ще те изядат. Мелани се радва, че живее в крилото, в безопасност зад дебелата стоманена врата.

Бийкън е съвсем различен от базата. Той е цял голям град, пълен с хора, със сгради, високи до небето. От едната му страна е морето, а от другите три — ровове и минни полета, за да не могат гладните да се доближават. В Бийкън може и цял живот да не видиш нито един гладен. А и е толкова голям, че в него сигурно живеят заедно сто милиарда души.

Мелани се надява един ден да отиде там. Когато мисията завърши и когато (както каза веднъж доктор Колдуел) всичко бъде приключено както трябва. Мелани се опитва да си представи този ден: стоманените стени ще се затворят като страници на книга и после ще настъпи… нещо друго. То ще е някъде навън и всички тук ще трябва да идат там, в другото.

Ще бъде страшно. Но и така чудесно!

Всяка сутрин Сержантът влиза през сивата стоманена врата, после идват хората му, а последен — учителят за деня. Всички те минават по коридора покрай вратата на Мелани, носят със себе си силната, горчива химическа миризма, която винаги е полепнала по тях; тя не е приятна, но е вълнуваща, защото означава началото на още един ден с уроци.