Читать «Мозъчното огледало» онлайн - страница 3

Когато Арвед сподели това и възбуден отново закрачи наоколо, аз изпитах същото усещане. Най-добре щеше да е да не чуя повече нищо. Кой може да надникне в главата на една жена? И дори да можеше, по-добре да не го прави. Наистина чувствувах се напълно невинен, но ако сега се намирах в апарата на Паузиус — в момента виждах тези най-мили ми, закачливи черти, виждах блестящите кафяви очи и тъмната коса по слепоочията, виждах госпожа Арвед така ясно пред себе си, че образът й положително би се появил на екрана. Изплаших се също като приятеля си, но казах възможно най-хладно:

— Е, какво видяхте?

Арвед ми хвърли един продължителен поглед, след това наново подхвана:

— Сега вече Паузиус подкани жена ми да си представи съвсем ясно ключовете така, както има навик да ги държи в ръката си. И наистина върху екрана, по който пак пробягваха всевъзможни неясни образи, се появиха под влияние на нейното съсредоточаване ключовете с държащата ги ръка, а до тях…

— До тях — хайде, говори де!

— Изникна ясно главата на един мъж…

— На кой мъж?

— Представи си какво ставаше в мене — още повече, че подобно нещо е немислимо, — най-безумните глупости проблеснаха в главата ми…

— Но кой беше мъжът?

— Това навярно ти сам ще си кажеш. Разтреперах се от възбуда, трябваше непременно да изляза на чист въздух! Скочих, изтичах към вратата, вече бях навън, когато чух жена ми да се провиква със звънкия си глас:

— Ах, да, сега си спомних! Зад фотографията на Конрад върху етажерката трябва да се намират; там ги преместих, когато бърсах прах от снимките.

— И аз се втурнах към къщи — продължи Арвед, — и без това не е далече, после по стълбите нагоре и тук вътре, и ето — смъкнах снимката ти от етажерката и наистина — ключовете лежаха там. За три минути се върнах обратно с връзката ключове. Жена ми изобщо не разбра защо я притиснах така буйно до себе си.

Арвед седна най-после до масата и посегна за цигара. Не знаех какво точно трябваше да кажа. Камък бе паднал от сърцето ми, но не можах да скрия известно смущение.

— А пък чичо Паузиус навярно ликуваше? — попитах аз.

— Естествено, той се подсмихваше, а когато отрекох годността на изобретението му, той заразправя по-нататък:

— Това е, тъй да се каже, нищо. Ако човек има малко опит, може да прави съвсем други работи. Зависи само дали притежава мощно живописно въображение и способност за силна концентрация, така че да може да държи самото внимание приковано върху образната си представа, защото образите се разсейват при най-малкото отклонение на мислите. — И сега вече чичо Паузиус сам седна до апарата, като обясни, че иска да ни покаже няколко спомена и след това някои капризи на въображението.

Върху екрана се разгърнаха картини с пищни цветове, чиито фигури пъргаво се движеха, сцени, които той бе видял в театъра, образи, които сам бе нахвърлил, също и каквото си представяше в момента.