Читать «Мозъчното огледало» онлайн

Курд Ласвиц

Мозъчното огледало

— Все пак успя! — поздрави ме Арвед, когато влязох в дневната. — Вече си мислех, че няма да дойдеш. Значи намери визитната ми картичка?

— Ей сега, след като се върнах от театъра. Представлението свърши късно…

— Да, да, извинявай, че отгоре на това те карам да ме посещаваш. Но имам да ти съобщя нещо важно, много важно.

— Моля те, нали знаеш как обичам да побъбря с тебе и жена ти. За това винаги имам време! Надявам се, че е нещо приятно.

Арвед направи странна физиономия. Първо ме погледна втренчено, като че ли искаше да се наслади на напрежението ми, после, сякаш посмутен, плъзна погледа си покрай мене, като обясни.

— Налагаше се още днес да говоря с тебе, ти непременно трябва да го научиш. Седни тук. Искаш ли да хапнеш още нещо? Не?

Поинтересувах се за жена му. Стори ми се, че нарочно си прави оглушки за въпроса ми. Заби поглед пред себе си и възкликна:

— Знаменито! Просто знаменито!

Наместих се в обичайния ъгъл на канапето, докато, подръпвайки бакенбардите си, той закрачи нагоре-надолу по свойствения си припрян начин. При това очичките му искряха крайно възбудени. След това застана пред мене, сложи ръце в джобовете и започна:

— Какво ще кажеш? Мозъчно огледало! Просто великолепно! Нали!

— Мозъчно огледало ли? — недоумявах аз. — Не познавам такова. Очно огледало, да, то откри нова епоха, когато го изобрети Хелмхолц преди петдесет години. Да не би ти да си изобретил мозъчно огледало?

— Не аз, разбира се. Само името. Може би дори и то не е избрано правилно — всъщност е нещо съвсем друго. Вече цяла вечер обмислям името. Ала е великолепно.

— Но какво?

— Едно изобретение на чичо Паузиус.

— На Паузиус ли! — трепнах аз. — Заслужава си да се чуе. Във всеки случай ще е великолепно. Само няма да ни бъде от никаква полза. Той за съжаление не публикува откритията си почти никога.

— Обаче този път категорично ми обеща.

— Настина ли? — Сега вече и аз скочих. Бях възбуден до крайност. Паузиус бе гений. Познавах стария учен особняк и лабораторията му и знаех някои неща за изследванията му. Той действително бе направил открития от изключителна важност, но заговаряше за тях най-много веднъж пред най-близките си приятели. Хората не били узрели за това, твърдеше той, а и не му трябвали. Хванах Арвед за раменете и го раздрусах:

— Хайде, човече, говори!

— Да, разбира се. Само пак седни. Искам да ти разкажа цялата история. И тъй, исках довечера да прескоча с жена си за малко до чичо Паузиус. Вече стоя с шапка и бастун и чакам само жена си. Минава известно време. После тя надниква със смутена усмивка през вратата и казва:

— Хайде тръгвай напред, аз ще дойда веднага.

— Но защо, какво има още?

— О, забутала съм само ключовете си, а не ми е приятно да тръгвам така.

Добре, това ми е познато. Тръгвам напред. Чакам при Паузиус в преддверието, после почуквам.

— Кой е?

— Арвед.

— Е, влизай тогава, ала внимателно — промърморва той. Влизам. Стаята е съвсем тъмна. Най-подир различавам матово осветен екран, а на него — направо съм ужасен — моя образ, малко поразлят наистина. Стоя напълно изумен. После долавям въпроса на чичо: