Читать «Мозъчното огледало» онлайн - страница 2

— Тук ли сте? Не чувам жена ти, друг път тя не е толкова мълчалива. — В този миг образът на жена ми се появява до моя на екрана.

— Жена ми ще дойде след мене — казвам аз, — обаче…

Междувременно чичо Паузиус светва лампата. Върху екрана вече не се вижда нищо, а той внимателно измъква главата си от някаква чудновата поставка. Изправя се бавно, потрива ръце, посочва едно малко шишенце върху масата си за опити и обявява, подсмихвайки се:

— Тук съм приготвил нещо ново, чудесна работа. Искаш ли да опиташ?

Естествено, правя малко недоверчива физиономия.

— Можеш спокойно да рискуваш — увещава ме чичо Паузиус. — Краниофан! Избистря, тъй да се каже, ума.

Помолих го за обяснение.

— Да — отзова се той. — Това е течност. Впръсквам мъничко от нея в кръвта. Щом влезе в допир с костите, се всмуква от тях. Странно, но е така, прониква през цялото вещество като вода през попивателна хартия. Но никак не вреди на тялото, също и на костите. След пет минути въздействието е отново напълно изчезнало.

Каква полза има човек ли? Да, тъкмо това е чудесното. Докато костите съдържат краниофан, те пропускат светлината, поне лъчите на конструираната от мене лампа. Ако вземем много интензивна светлина, ще я прокараме през кожата и плътта. А в такъв случай ще можем да осветим и костите.

— Наистина ли — подех разпалено мисълта му. — Та това е извънредно важно за медицината.

Чичо Паузиус се подсмихна.

— Хм, хм — продължи той, — ако беше само това, него отдавна го знаех. Тези дни обаче открих нещо съвсем ново. Осветявам мозъка отвътре.

— Логично е. Понеже черепът е съставен от кости, той става светлопроницаем. Ето една от великолепните последици на изобретението ти.

— Ами! Това, че виждаме в мозъчните клетки, е най-малкото. Разбира се, чудесно е, но става дума не само за физиологичното. Зад него се крие още нещо съвсем необикновено.

— Не разбирам какво повече искаш да постигнеш.

— Вярвам ти. Самият аз едва го разбирам. Помисли си само! Виждам не просто мозъчните клетки, а показвам на екрана собствената ти представа, това, което, тъй да се каже, си мислиш в момента — да, в състояние съм дори да го фотографирам.

— Невъзможно, чичо! Искаш да се пошегуваш с мене.

— Наистина! Ще ти покажа. Несъмнено не всяка представа, а само оптическата, тоест онова, което ти самият си представяш като фигура, като образ в пространството. Какво видя на екрана, когато влезе?

— Себе си.

— А после?

— Жена си.

— Тя беше ли тук? Не. Защо я видя? Защото тъкмо брадата си и закрачи из стаята, докато с несигурен поглед спря пред мене.

— Е, сега — заусуква го той, — как да ти кажа, нали мога да бъда откровен с тебе, Конрад…

Имах чувството, че Арвед ми е обиден, макар да не виждах никаква основателна причина. Физиономията му обаче бе тъй особена, че ми стана малко неловко. Да не би при този опит нещо да…?

— Трябва да ти призная — продължи Арвед, — че изведнъж ме нападна ужасен страх. С най-голямо удоволствие не бих допуснал опита, ако не се срамувах от чичо Паузиус, Обаче мисълта, че сега внезапно ще видя какво си представя жена ми в глъбините на душата си… тя очевидно нямаше никакви колебания, а и аз нямах дори най-малкия повод за недоверие, ти го знаеш — и въпреки това! Такава млада, хубава жена… никой не може все пак да знае какво се крие в главата й. Чувствувах се съвсем отвратително.