Читать «Може ли да се обади Нина?» онлайн - страница 3

— Имате хладилник?!

— Стар — обясних аз. — „Север“. Знаете ли ги?

— Не — каза Нина. — И какво, ако намерите нещо?

— Какво ли? Ще хвана такси и ще ви го докарам. А вие ще слезете пред входа и ще го вземете.

— А далече ли живеете? — Аз — на „Сивцев Вражек“, блок 15/25.

— Аз пък на „Мосфилмовска“. До Ленинските възвишения. Зад Университета.

— И нея не я знам. Но няма значение. Добре сте го измислили и ви благодаря за това. А какво имате в хладилника си? Питам просто така, да не си помислите…

— Де да помнех — казах аз. — Сега ще пренеса телефона в кухнята и двамата ще надзърнем.

Отидох в кухнята и кабелът се виеше след мен като змия.

— И тъй — казах, — отваряме хладилника.

— Можете да носите телефона със себе си! Никога не съм чувала за такъв.

— Разбира се, че мога. А вашият къде стои?

— В коридора. Окачен е на стената. И какво имате в хладилника?

— Тъй, значи… какво е това в кесията? Яйца, не е интересно.

— Яйца?

— Ъхъ. Кокоши. А, искате ли да ви донеса кокошка? Само че е френска, замразена. Докато я сварите, съвсем ще прегладнеете. И мама ще си дойде от работа. По-добре да вземем колбаси. Или не, открих марокански сардини, по шейсет копейки консервата. И към тях половин бурканче майонеза. Чувате ли ме?

— Да — каза Нина съвсем тихо. — Защо се шегувате така? Отначало щях да се засмея, но после ми стана тъжно.

— Туй пък защо? Наистина ли чак толкова сте огладнели?

— Не, вие знаете.

— Какво знам?

— Знаете — каза Нина. Сетне помълча и добави: — Е, нищо де! А червен хайвер имате ли?

— Не — отвърнах. — Затуй пък имам филе от риба палтус.

— Не бива, стига толкова — изрече Нина твърдо. — Хайде да мислим за друго. Всичко разбрах.

— Какво разбрахте?

— Че и вие сте гладен. А какво се вижда от прозореца ви?

— От прозореца ли? Къщи, копирната фабрика. Тъкмо сега, в единайсет и половина, свършва смяната. Много момичета излизат от входа. Освен това се вижда „Мосфилм“. И пожарната команда. И жп линията. Ето сега минава мотрисата.

— И вие виждате всичко?

— Влакът наистина е доста далече. Вижда се само наниз от светлинки — прозорците!

— Ей, голям лъжец сте!

— Не бива да се говори така с по-възрастните — казах. — Аз не мога да лъжа. Мога да греша. Та какво сбърках?

— Ами че виждате влака. Няма как да го видите.

— Защо, да не би да е невидим?

— Не, видим е, само че прозорците му не могат да светят. Пък и вие изобщо не сте поглеждали през прозореца.

— Защо? Точно до прозореца съм застанал.

— А в кухнята свети ли?

— То се знае, та как в тъмното бих тършувал из хладилника? Лампичката му е изгоряла.

— Ето, видяхте ли, вече трети път ви хващам.

— Нина, мила, обясни ми в какво си ме хванала.

— Ако гледате през прозореца, значи сте вдигнали затъмнението. А щом сте го вдигнали, значи сте угасили лампата. Така ли е?

— Не е тъй. Защо ми е затъмнение? Да не би да е война?

— О-ле-ле! Бива ли чак толкова да прекалявате? Че какво е, да не би да е мир, а?

— Е, разбирам. Виетнам, Близкият Изток… Ала аз нямах пред вид това.

— И аз говорех за друго. Почакайте, инвалид ли сте?