Читать «Може ли да се обади Нина?» онлайн

Кир Буличов

Може ли да се обади Нина?

— Може ли да се обади Нина?

— Аз съм, Нина.

— Тъй ли? Защо гласът ти е толкова особен?

— Особен ли?

— Някак чужд. Тънък. Огорчена ли си от нещо?

— Не знам.

— Може би не трябваше да ти се обаждам?

— Но кой се обажда?

— Откога престана да ме познаваш?

— Кого да познавам?

Гласът беше с двайсетина години по-млад от Нина. А в действителност Нининият глас е само с четири-пет години по-млад от нея. Ако не познаваш човека, по гласа мъчно ще откриеш възрастта му. Гласовете често остаряват по-рано от собствениците си. Или пък дълго остават млади.

— Е, добре — казах аз. — Слушай, обаждам ти се почти по работа.

— Изглежда, все пак сте сбъркали номера — предположи Нина. — Не ви познавам.

— Аз съм Вадим, Вадик, Вадим Николаевич! Какво ти става?

— Ето на! — Нина въздъхна, сякаш й беше жал да прекъсва разговора. — Не познавам никакъв Вадик и Вадим Николаевич.

— Извинете — казах аз и затворих телефона.

Не набрах веднага номера. Разбира се, просто бях попаднал някъде другаде. Пръстите ми не са искали да звънят на Нина. И са набрали друг номер. Защо ли не са искали?

Намерих в бюрото си пакет кубински цигари. Силни като пури. Сигурно ги правят от изрезките, останали от пурите. Каква работа можех да имам с Нина? Или почти работа? Никаква. Просто исках да разбера дали си е в къщи. Пък и да я няма, това не променя нещата. Тя може да бъде например у майка си. Или на театър, защото вече хиляда години не е стъпвала в театър.

Позвъних на Нина.

— Нина? — казах аз.

— Не, Вадим Николаевич — отвърна Нина. — Пак сте сбъркали. Кой номер набирате?

— 149-40-89.

— А моят е Арбат — едно — трийсет и две — пет, три.

— Ясно — казах аз. — Арбат е с четворка?

— Арбат е „Г“.

— Нищо общо — рекох. — Извинете, Нина.

— Моля — каза Нина. — И без това съм свободна.

— Ще се постарая вече да не попадам на вас. Много лошо работи телефонът.

— Да — съгласи се Нина.

Сложих слушалката.

Трябва да почакам. Или да набера 100. Точно време. Преплетените линии ще се освободят. И аз ще се свържа. „Точно двадесет и два часът“ — каза жената от номер „сто“. Изведнъж си помислих, че ако са записали гласа й отдавна, преди десет години, когато й е скучно, когато си е в къщи, тя набира 100 и слуша гласа си, младия си глас. Пък може и да е умряла. Тогава синът й или човекът, който я е обичал, набира стотицата и слуша нейния глас.

Позвъних на Нина.

— Слушам ви — каза Нина с младия си глас. — Пак ли сте вие, Вадим Николаевич?

— Да — отговорих. — Явно нашите телефони са се свързали завинаги. Само не ми се сърдете и не мислете, че се шегувам. Много внимателно набирах номера, който ми трябва.

— Разбира се, разбира се — бързо каза Нина. — Изобщо не съм си помисляла такова нещо. Бързате ли, Вадим Николаевич?

— Не — отвърнах аз.

— Важна работа ли имате с Нина?

— Не, просто исках да разбера дали си е в къщи.

— Домъчня ли ви?

— Как да ви кажа…

— Разбирам, ревнувате — рече Нина.

— Ама че сте смешна — казах аз. — На колко години сте Нина?

— На тринайсет. А вие?

— Прехвърлих четирийсетте. Помежду ни има дебела тухлена стена.

— И всяка тухла е месец, нали?