Читать «Може ли да се обади Нина?» онлайн - страница 6

Нина изчезна. Нещо изпука в слушалката. Женски глас каза:

— 143-18-15 ли е? Търсят ви от Орджоникидзе.

— Имате грешка — отвърнах аз.

— Извинете — равнодушно каза женският глас.

Чуха се къси сигнали.

Веднага набрах Нининия номер. Трябваше да се извиня. Трябваше да се посмеем с момиченцето. Че то, общо взето, излезе една глупост…

— Да — каза Ниният глас. На другата Нина.

— Вие ли сте? — попитах аз.

— А, ти ли си, Вадим? Май не ти се спи?

— Извинявай — казах. — Трябва ми другата Нина.

— Какво?

Сложих слушалката и отново набрах номера.

— Да не си откачил? — попита Нина. — Пил ли си?

— Извинявай — казах аз и отново тряснах слушалката. Вече беше безполезно да звъня. Повикването от Орджоникидзе върна всичко на мястото му. А кой е истинският й телефон? Арбат — три, не, Арбат — едно — трийсет и две — трийсет… Не, четирийсет…

Голямата Нина ми се обади сама.

— Цяла вечер стоях у дома — даза тя. — Мислех, че ще позвъниш, ще обясниш защо се държа така вчера. Но ти явно съвсем си полудял.

— Сигурно — съгласих се. Не ми се искаше да й разказвам за дългите разговори с другата Нина.

— Каква друга Нина? — попита тя. — Образ ли е? Намекваш, че би желал да ме видиш друга?

— Лека нощ, Ниночка. Утре всичко ще ти обясня.

…Най-интересното е, че тая странна история имаше не по-малко странен край. На другата сутрин отидох при мама. Казах й, че ще подредя тавана. Три години й обещавах да го сторя, а сега виж ти — сам пристигнах. Знаех, че мама нищо не изхвърля. Все й се струва, че нещо може да потрябва. Около час и половина се рових из старите списания, учебници, пръснатите томове приложения към „Нива“. Книгите не бяха прашни, но миришеха на стар топъл прах. Най-сетне намерих телефонния указател от 1950 г. Беше набъбнал от пъхнатите в него бележки, от хартийките, с които сме отбелязвали страниците, ъглите му бяха оръфани и омърляни. Указателят ми беше толкова познат, че ми се струваше странно как съм могъл да го забравя — ако не беше разговорът с Нина, тъй и нямаше да се сетя за неговото съществуване. И ми стана малко срамно, като пред честно отслужил своето костюм, който дават на вехтошаря на сигурна смърт.

Известни са първите четири цифри. Г-1-32… Освен това знаех адреса — стига никой от нас да не се е преструвал, стига да не са се пошегували с мен — уличката „Сивцев Вражек“, номер 15/25. Нямах никакви шансове да открия тоя телефон. Измъкнах една табуретка от банята и се настаних в коридора с указателя. Мама не разбра нищо и само минавайки край мен, се усмихна и рече:

— Винаги тъй правиш. Уж захванеш да подреждаш книгите и още в първите десет минути си се зачел. И край на почистването.

Не забеляза, че чета телефонния указател. Намерих тоя телефон. Преди двадесет години е бил в същата квартира, и в четиридесет и втора. Водеше се на името на Фролова К. Г.

Съгласен съм, че се занимавах с глупости. Търсех нещо, което изобщо не можеше да съществува. Но допускам, че поне десет процента от напълно нормалните хора биха правили съцото, ако се окажеха на моето място. И аз отидох на „Сивцев Вражек“.

Новите квартиранти не знаеха къде са заминали Фролови. Пък и дали са живели тук? Но в домоуправлението ми провървя. Старата счетоводителка помнеше Фролови и с нейна помощ узнах всичко от адресното бюро.