Читать «Може ли да се обади Нина?» онлайн - страница 2

— Дори един ден може да бъде тухла.

— Да — въздъхна Нина, — тогава това е много дебела стена. А за какво мислите сега?

— Трудно е да ви отговоря. Сега — за нищо. Нали приказвам с вас.

— Ако бяхте на тринайсет или дори на петнайсет, можехме да се запознаем — каза Нина. — Щеше да бъде много смешно. Аз щях да кажа: „Елате утре вечер при паметника на Пушкин. Ще ви чакам точно в седем.“ И нямаше да се познаем. Вие къде се срещате с Нина?

— Различно.

— И при Пушкин ли?

— Не съвсем. Понякога се срещахме пред „Россия“.

— Къде?

— До кино „Россия“.

— Не го знам.

— Е, на Пушкинския площад.

— Все едно, кой знае защо — не го знам. Сигурно се шегувате. Добре познавам Пушкинския илощад,

— Няма значение — казах аз.

— Защо?

— Беше отдавна.

— Кога?

Момиченцето не искаше да затваря телефона. Кой знае защо, упорито продължаваше разговора.

— Сама ли сте в къщи? — попитах аз.

— Да. Мама е втора смяна. Тя е сестра в болницата. Ще остане там и през нощта. Можеше да си дойде и сега, но е забравила пропуска си у дома.

— Аха — съгласих се. — Добре, лягай да спиш, момиченце. Утре си на училище.

— Взехте да ми приказвате като на дете.

— Моля ти се, говоря с теб като с възрастна.

— Благодаря. Само че вие си лягайте в седем, ако искате. Довиждане. Не звънете повече на своята Нина. Че пак на мен ще попаднете. И ще ме събудите — мене, малкото момиченце.

Затворих телефона. После включих телевизора и научих, че луноходът днес е изминал 337 метра. Луноходът си гледаше работата, а аз безделничех. Чак в единайсет часа, след като цял час се бях забавлявал с глупости, реших да позвъня на Нина за последен път. Наумих си, ако пак попадна на момичето, веднага да затворя телефона.

— Тъй си и знаех, че пак ще позвъните — каза Нина, като вдигна слушалката. — Само не затваряйте. Честна дума, много ми е скучно. Нямам и какво да чета. А още е рано за сън.

— Добре — съгласих се. — Хайде да си поприказваме. Защо до толкова късно не лягате?

— Сега е едва осем — каза Нина.

— Часовникът ви изостава — рекох. — Вече е дванадесет часът.

Нина се засмя. Смехът й беше хубав, топъл.

— Просто ужас колко ви се иска да се отървете от мене — каза тя. — Октомври е и затова се стъмни. А на вас ви се струва, че вече е нощ.

— Сега е вашият ред да се шегувате, нали? — попитах аз.

— Не, не се шегувам. Май че не само часовникът, а и календарът ви лъже.

— Защо да лъже?

— Ами сега ще ми кажете, че изобщо не е октомври, а февруари.

— Не, декември е. — И кой знае защо, сякаш сам не си вярвах, погледнах вестника на дивана до мен. „Двадесет и трети декември“ — пишеше под заглавието.

Замълчахме за малко и аз се надявах, че сега ще каже „дочуване“. Но тя изведнъж попита:

— А вечеряхте ли?

— Не помня — казах искрено.

— Значи не сте гладен.

— Не, не съм.

— А аз съм гладна.

— Какво, нищо за ядене ли нямате в къщи?

— Нищо! — каза Нина. — С трън да завъртиш, няма какво да закачиш. Смешно, нали?

— Просто не знам как да ви помогна — казах. — И пари ли нямате?

— Имам, но съвсем мъничко. И вече всичко е затворено. Пък и какво ли ще купиш?

— Да — съгласих се. — Всичко е затворено. Искате ли да поровя в хладилника, да видя какво има?