Читать «Минало време» онлайн - страница 3

— Трябва да се върна — каза мъжът. — Съжалявам.

Той намали и отби встрани от пътя. Бяха сами. Нямаше и следа от друга кола. Телефонът продължаваше да търси сигнал.

— Налага се да ви оставя тук — каза мъжът. — Устройва ли ви?

— Няма проблем — отвърна Ричър. — Изминах част от пътя и съм ви благодарен за това.

— Няма защо.

— Чия е онази гардеробна на втория етаж с облицовката от палисандър?

— На клиента.

— Изрежете голяма дупка и я покажете на инспектора. После изложете на клиента пет основателни причини да си инсталира стенен сейф. Защото той е от хората, които биха искали да разполагат със сейф. Може да не го знае все още, но човек, който иска камина във фоайето, непременно ще иска и сейф в гардеробната до спалнята. Гарантирам ви го. Такава е човешката природа. Дори ще спечелите малко пари. Ще му калкулирате времето, необходимо за изрязване на дупката.

— И вие ли сте в строителния бизнес?

— Бях военен полицай.

— Хм — поклати глава мъжът зад волана.

Ричър отвори вратата, слезе и я затвори. После се отдалечи достатъчно, за да даде възможност на мъжа да направи обратен завой от бордюр до бордюр, да прекоси шосето по цялата му ширина и да потегли в посоката, от която бе дошъл. Шофьорът помаха за минута, жест, който Ричър възприе като искрено пожелание за късмет. Колата постепенно се стопи в далечината, а Ричър се обърна и продължи напред, на юг, в посоката, която си бе избрал. Винаги когато имаше възможност, предпочиташе да продължи в първоначално определената посока. Шосето, по което крачеше, бе двулентово, достатъчно широко, добре поддържано, с малко завои и още по-малко изкачвания и спускания. Никакъв проблем за един съвременен автомобил. Субаруто се бе движило с деветдесет километра в час. Но нямаше никакъв трафик. Абсолютно никакъв. Нито в едната посока, нито в другата. Пълна тишина. Само лекият полъх на вятъра сред дърветата и едва доловимата мараня над асфалта.

Ричър продължи напред.

След три километра пътят изви леко наляво и се появи нов, също толкова широк и гладък, който обаче завиваше надясно. Всъщност това не можеше да се нарече завой. Класическо кръстовище с формата на буквата Y, което предлагаше равни възможности. Наляво или надясно. Въпрос на желание. И двата пътя се губеха сред дървета с толкова големи и гъсти корони, че на места образуваха същински тунел.

Имаше и пътен знак.

Стрелката наляво бе придружена от надпис „Портсмут“, а тази надясно — от надпис „Лакония“. Второто име обаче бе изписано с по-дребен шрифт. Самата стрелка до него също бе по-дребна, сякаш за да внуши, че Лакония е по-незначително място от Портсмут. Второстепенна отбивка, въпреки че шосетата бяха еднакво широки.

Лакония, Ню Хампшър.

Ричър познаваше това име. Беше го срещал върху всевъзможни семейни документи, свързани с миналото, беше го чувал от време на време. Това бе градът, в който покойният му баща бе роден и израснал и който бе напуснал на седемнайсетгодишна възраст, за да постъпи в морската пехота. Така поне гласеше семейната история, която обаче бе доста мъглява. Не ставаше ясно от какво бе избягал баща му. Едно бе сигурно. Никога не се бе върнал там. Нито веднъж. Ричър бе роден повече от петнайсет години по-късно, когато Лакония вече се бе превърнала в незначителна подробност от едно далечно минало, почти като Дакота, откъдето бяха дошли предците на баща му още по времето, когато Дакота била само територия, а не щат. Никой от семейството им не бе посещавал нито едното, нито другото място. Дядото и бабата на Ричър бяха починали млади и баща му почти не ги споменаваше. По всичко изглеждаше, че Ричър няма лели, чичовци, братовчеди или каквито и да било далечни роднини. Което бе почти изключено от гледна точка на статистиката и предполагаше някакъв семеен разрив. Никой освен баща му не разполагаше с информация за миналото, а и никой не проявяваше желание да я измъкне от него. Има неща, които семействата на морските пехотинци просто не обсъждат. Години по-късно Джо, братът на Ричър, вече капитан от армията, бе изпратен на север и бе направил опит да открие някогашния дом на семейството, но усилията му бяха отишли на вятъра. И Ричър се бе канил да направи същото, при това неведнъж. Но и той не бе идвал в Лакония.