Читать «Минало време» онлайн - страница 6

Изведнъж пред тях се появи тясно отклонение. Онази малка паяжина от картата. Тъкмо навреме. То обаче приличаше повече на тунел, отколкото на обикновен път. Короните на дърветата се преплитаха високо над асфалта и под тях цареше мрак. В началото на отклонението имаше табела, закована с пирони за дървен стълб. Пластмасовите букви образуваха думата Мотел, а стрелката сочеше входа на тунела от дървета.

— Да се отбием ли? — попита Пат.

Колата сякаш сама й отговори. Стрелката на термометъра опря края на скалата. Предницата на автомобила се бе нагряла като пещ. Шорти усещаше горещината с краката си. Бе чувал разкази за двигатели, които са гръмнали или са се разтопили от висока температура. Пълни измислици, разбира се. Невъзможно бе да се образува локвичка от разтопен метал. Или пък двигателят да експлодира. Той просто спираше. Мирно или тихо. Или блокираше. В резултат на което колата спираше.

В момента Пати и Шорти се намираха насред гората, не се виждаха други автомобили, мобилните им телефони нямаха обхват.

— Нямаме избор — отвърна той, натисна спирачката и зави към тунела от дървета.

Когато приближиха, видяха, че пластмасовите букви са покрити със златиста боя от човек, действал с твърда ръка и тънка четка, който сякаш се бе опитал да убеди клиентите, че това е луксозен мотел. Имаше и втора табела, напълно идентична, но обърната в другата посока, с лице към онези, които напускаха мотела.

— Е? — попита Шорти.

Въздухът под дървесните сводове бе осезаемо по-студен. Поне с пет-шест градуса в сравнение с асфалтовото шосе. Канавката встрани бе събрала листата, опадали през миналата есен, и калта, разтопила се през миналата зима.

— Е? — попита отново Шорти.

Преминаха през кабел, опънат напряко на пътя. Дебел гумен кабел с размерите на градински маркуч. Все едно бяха отбили на стара бензиностанция, която имаше въже с камбанка в края, за да повикат някой да напълни резервоара им.

Пати не отговори.

— Едва ли е толкава зле? Все пак го има на картата.

— На картата е отбелязан пътят, не мотелът.

— Табелката беше хубава.

— Така е — отвърна Пати. — Беше.

Те продължиха напред.

2

Дърветата охлаждаха и освежаваха въздуха, затова Ричър с лекота поддържаше скорост от шест километра в час. Предвид дългите му крака това означаваше осемдесет и осем стъпки в минута. Така се движеше с темпо, подходящо за толкова много прекрасни песни, и времето минаваше неусетно. След трийсет минути бе изминал три километра и бе прослушал седем класически парчета в главата си, когато чу шум, който го върна в реалността. Обърна се и видя стар пикап, който се движеше почти като рак по пясъка, тъй като четирите му колела сякаш се опитваха да поемат в различни посоки.

Ричър вдигна палец.

Пикапът спря. Шофьорът, възрастен мъж с дълга бяла брада, се пресегна и свали прозореца откъм Ричър.

— Отивам в Лакония — каза той.

— Аз също — обясни Ричър.

— Добре. Качвай се.

Ричър се качи и вдигна прозореца. Старецът потегли и ускори бавно.