Читать «Минало време» онлайн - страница 202

Пати излезе от вцепенението си и коленичи. Беше правила и по-неприятни неща. Беше извадила стрелата от крака на Шорти. Ключът беше топъл. И не по-голям от този за хондата.

— Хвърли го насам — каза Марк.

— А после ще ме застреляш.

— Мога да те застрелям и сега. Мога да взема ключа от студената ти безжизнена длан. Не съм гнуслив.

Тя му хвърли ключа. Той падна в краката му.

— Колко сериозна е раната на Шорти? — попита Марк.

— Доста.

— Може ли да ходи?

— Кракът му е счупен.

— Най-вероятно двамата с теб сме последните оцелели — каза Марк. — Трябва да призная, че горкият Шорти няма късмет. Защото аз определено няма да му помогна. Но може да остане да лежи там, където се намира в момента.

Пати замълча.

— Питам от чисто любопитство. Колко още смяташ, че ще изкара?

Пати не отговори.

— Искам да знам — настоя Марк. — Наистина. Нека помисля… Пет дни без вода и пет седмици без храна. Но това се отнася за здрав човек, а Шорти не е в добра форма.

— Аз ще му помогна — каза Пати.

— Представи си, че си възпрепятствана. Нищо чудно да се опита да пълзи, но организмът му и бездруго вече е обезводнен и изтощен. А пълзенето увеличава риска от инфекция. Както и опасността от хищници. Някои от тях обожават откритите рани.

— Позволи ми да му помогна.

— Не, според мен трябва да го оставим да се оправя сам.

— Защо изобщо те е грижа? Нали каза, че работата ти е да задоволяваш най-долните потребности на твоите клиенти. Въпросните клиенти вече ги няма. Нямаш повече работа тук. Вземай ключа, премести камиона и изчезвай. Остави ни на мира.

Марк поклати глава.

— Шорти подпали моя мотел. Затова ме е грижа. Извинявай, но искам да си отмъстя.

— Ти ни принуди да се включим в тази игра. Имахме пълното право да подпалим мотела.

— А аз имам пълното право да го оставя да умре.

Пати извърна поглед. Към Карел, който лежеше безжизнен на пътя, осветен от фаровете на мерцедеса. Студена бяла светлина и неясни черни сенки.

Тя се обърна към Марк.

— Какво ще стане с мен?

— Повтаряш един и същ въпрос. Звучиш като развален грамофон.

— Имам право да знам.

— Ти си свидетел.

— Сигурна бях, че няма да ни оставиш да спечелим. Цялата игра е една голяма измама.

— Която постигна целта си. Трябва да видиш с какво е пълен багажникът на колата.

— Трябва да видя Шорти. Ела с мен. Направи го там. И с двама ни.

— Колко романтично! — възхити се Марк.

Пати замълча.

— Къде всъщност се намира той?

— Навътре в гората.

— Прекалено далече е за мен. Съжалявам. Трябва да тръгвам. Ще го направя тук. Само с теб.

Марк насочи пистолета към нея. Тя го видя съвсем ясно на светлината от фаровете. Разпозна дори модела от онези телевизионни сериали, които гледаше. Глок, категорична беше Пати. Масивен, дори обемист, но перфектно изработен. Заглушителят отпред беше с матирана повърхност. Изключително прецизен компонент. Струваше поне хиляда долара. Тя въздъхна. Патриша Мери Сандстром, двайсет и пет годишна, учила две години в колеж, служителка в дъскорезница. Изживяла кратка и щастлива връзка с фермер, с когото се бе запознала в бар. По-щастлива от очакваното. Затова искаше да го види отново. За последен път.