Читать «Минало време» онлайн - страница 203

Нещо помръдна зад гърба на Марк.

Пати го зърна е крайчеца на окото си. Навътре в черните сенки зад лъчите на фаровете. Проблесна нещо бяло. На три метра зад тях. Увиснало сякаш във въздуха. Очи, помисли си Пати. Или зъби. Усмивка може би. Пати се ослуша. Не чу нищо. Само тихото боботене на двигателя на мерцедеса и лекото гъргорене на ауспуха.

В следващия миг Пати видя силует. Зад гърба на Марк. Тъмна сянка. Сякаш някое дърво се бе пресегнало към него. Ама че лудост!

Пати извърна поглед.

— Готова ли си? — попита Марк.

— Радвам се, че мотелът ти изгоря — каза тя. — Съжалявам само, че ти не беше вътре.

— Не си никак мила.

Пати отново го погледна.

Зад гърба му стоеше непознат мъж. Гигант. Навлязъл в осветената зона. В лявата си ръка държеше стрела. На главата си носеше уред за нощно виждане с вдигнат обектив. Беше с петнайсет сантиметра по-висок от Марк и два пъти по-широк.

Беше огромен. И безшумен.

Пристъпи зад гърба на Марк и спря на две педи от него. Марк и непознатият приличаха на двама мъже, застанали на опашка, за да влязат на стадиона или да се качат в самолета. Мъжът се пресегна с дясната си ръка и стисна китката на Марк. После завъртя ръката му настрани, но без да я сгъва. Направи го без никакво усилие, сякаш отваряше врата, бавно и спокойно, под идеален ъгъл от деветдесет градуса. Пистолетът на Марк вече сочеше към гората. Мъжът завъртя лявата си ръка и стовари лакътя си в гърдите на Марк, който се преви на две. После опря върха на стрелата си под брадичката на Марк. Никой от двамата не помръдна. Приличаха на танцьори, които всеки момент ще се понесат в ритъма на тангото.

— Пусни оръжието — нареди едрият тип.

Имаше дълбок, но тих глас. Думите му прозвучаха почти като шепот. Сякаш бяха предназначени единствено за ухото на Марк. Тонът му предполагаше, че дава съвет, а не изрича заповед. Но многозначителен съвет.

Марк не пусна пистолета.

Пати видят как мускулите на дясната ръка на гиганта се напрягат. Те се очертаха съвсем ясно на ярката светлина от фаровете. Приличаха на камъни в платнена торбичка. Лицето му остана безизразно. Пати осъзна, че мъжът чупи китката на Марк. Бавно, неотклонно, неумолимо. Марк извика и пое рязко дъх. Чу се пукот. Марк направи опит да освободи ръката си.

Огромният мъж продължи да стиска. Марк пусна пистолета.

— Правилен избор — каза непознатият.

Но не пусна Марк. Не промени позата си.

— Как се казваш? — попита той.

— Казва се Марк — отговори Пати.

— Марк кой?

— Нямам представа. А ти кой си?

— Това е дълга история — отвърна едрият мъж.

И отново напрегна мускулите си.

Марк изскимтя.

— Кажи ми фамилията си — настоя непознатият.

Прозвуча нов пукот на кости.

— Ричър — изохка Марк.

42

Ричър се намираше на стотина метра от жената, когато тя включи фенерчето си, заслепи ловеца с лъча му и побягна с всички сили. Видя и как той се втурва след нея. Затова последва и двамата. Настигна ги навреме, за да види появата на мерцедеса. Прекоси пътя в мрака зад колата и се прокрадна покрай нея. Чу по-голямата част от разговора. За ключа от камиона, за Шорти, за изгорелия мотел. Чу мъжът да казва, че двамата с жената са последните оцелели. Името й беше Пати Сандстром. Банкерът я бе нарекъл така малко преди да умре. А Шорти трябва да бе Шорти Флек. Канадската двойка.