Читать «Минало време» онлайн - страница 196

От втория стрелец нямаше и следа.

Ричър продължи напред. Както винаги, предпочиташе да прояви гъвкавост, но също както винаги вече имаше план. В случая — да забие стрела във врата на този нещастник. Това не би трябвало да го затрудни. Защото, добереше ли се на една ръка разстояние от него, играта приключваше.

Желанието му да проявява гъвкавост обаче се намеси. Когато приближи, видя — въпреки отблясъците лунна светлина върху листата на дърветата, — че мъжът изпитва един много характерен вид безпокойство. Като милиардер, чийто самолет се е разбил на необитаем остров. Или като човек, който е катастрофирал с колата си в опасен квартал. Като човек, който изведнъж е проумял, че не се намира на толкова високо място в хранителната верига, колкото е предполагал. Като човек, който е готов да сключи сделка.

Ричър се хвърли към него и мъжът реагира, като вдигна лъка си, вероятно в резултат на някакъв животински инстинкт, а не на съзнателно решение. Жалко, защото Ричър трябваше — за всеки случай — да завърти стрелата си надолу като нож на върха на дълга пръчка и да среже четирите пръста на лявата му ръка. Мъжът извика от болка и пусна лъка. Ричър пристъпи толкова близо, че уредите им за нощно виждане се удариха един в друг, след което го изрита толкова силно в сгъвката на коляното, че мъжът падна по гръб. Ричър свали с ритник уреда за нощно виждане от главата му, след което стъпи със същия крак върху гръкляна му, заби върха на стрелата между устните и почука с нея по зъбите му.

— Ще говориш ли? — прошепна той.

Мъжът не успя да отговори нито с думи заради стрелата, опряна в зъбите му, нито с жестове заради крака, опрян в гърлото му. И тъй като не можеше да кимне, реши да премигне. В знак на отчаяна молба. Или обещание.

Ричър махна стрелата.

— Кого преследваш? — попита той.

— Не е това, което изглежда — отвърна мъжът.

— Обясни?

— Дойдох на лов на диви прасета.

— Какво преследваш вместо тях?

— Измамиха ме.

— Какво преследваш вместо тях?

— Хора. Не съм дошъл за това.

— Колко души?

— Двама.

— Кои са те?

— Канадци. Млада двойка. Казват се Пати Сандстром и Шорти Флек. Попаднали са в капан тук. А мен ме подмамиха… Обещаха ми глигани. Излъгаха ме.

— Кой те излъга?

— Казва се Марк. Той е собственик на това място.

— Марк Ричър?

— Не знам второто му име.

— Защо не повика ченгетата?

— Мобилните телефони нямат обхват. В стаята също нямаше телефон.

— Защо не избяга?

Мъжът не отговори.

— Защо не остана в стаята си тази вечер? Защо не отказа да участваш?

Отново мълчание.

— Защо дебнеш в мрака с лък и стрела?

Никакъв отговор.

— Чакай малко! — нареди му Ричър.

По пътя приближаваше автомобил. Ричър видя отблясъци от ярки фарове между дърветата. Голям автомобил с включени светлини.

Ричър вдигна на челото си уреда за нощно виждане. Светът потъна в мрак с изключение на пътя, който се намираше на десетина метра вдясно. А там бе светло като във вътрешността на дълъг тунел. Лъчите на двата фара стигаха далече напред. Появи се мерцедес.