Читать «Минало време» онлайн - страница 197

Лъскав черен джип с формата на юмрук. Стоповете му проблеснаха в червено. След което мерцедесът изчезна.

Ричър постави уреда за нощно виждане пред очите си. Светът позеленя. Изпълни се с детайли. Ричър помести леко крака си от гръкляна на мъжа. За да направи място. За върха на стрелата. Опря я в канта на обувката си и натисна надолу. Мъжът се опита да изкрещи, но Ричър натисна по-силно и нещастникът се отказа.

— Нямах представа в какво се забърквам! Кълна се! Аз съм банкер! Нямам нищо общо с онези типове! Аз също съм жертва!

— Банкер ли си?

— Управител съм на инвестиционен фонд. Нямам нищо общо с онези типове.

— Светът явно се е променил — каза Ричър. — Очакваш хората да се отнасят по-добре с теб само защото си банкер. Кога се е случило това? Явно съм го пропуснал.

— Нямах представа, че ще излезем на лов за хора.

— Напротив — отвърна Ричър. — Мисля, че точно заради това си дошъл.

Той натисна силно върху стрелата, после още по-силно. Тя проби лицето на мъжа, прониза врата и прекъсна гръбначния му стълб. Банкерът бе прикован като мъртва пеперуда към земята. Към дървесен корен, ако съдеше по твърдата повърхност. Разкривен и жилав. Ричър обаче натисна още по-силно, докато стрелата се забие дълбоко в земята и застане перпендикулярно на тялото.

После продължи между дърветата.

Марк спря мерцедеса пред кабината на аварийния камион. Беше направил наум някои изчисления. Нямаше представа какво се е случило с поне четирима души. С Карел, клиента от Уолстрийт и самите Пати и Шорти. Плюс един хипотетичен пети играч, ако една от двойките ловци бе станала жертва на неизвестна трета страна. Нищо чудно онзи едър тип да се бе върнал отново. Защото е забелязал нещо. Защото не е останал убеден.

Вината беше на Питър.

Четирима. Или петима. И всичките се намираха пред него. Вероятно далече пред него. Нуждаеше се от още три минути. Само толкова. Може би дори от по-малко. Трябваше да премести аварийния камион, и то бързо, дори ако това означаваше да го вкара в някоя канавка, само и само да освободи пътя, след което да изтича обратно, да скочи в колата си и да офейка. Накъдето и да било. Север, юг, изток или запад. Три минути, може би по-малко. Нищо повече. В същото време обаче наоколо имаше четирима или петима души, за чието местоположение Марк нямаше абсолютно никаква представа. Ако се намираха на повече от три минути от тук, добре, но ако се намираха по-близо, това представляваше проблем.

В крайна сметка Марк прецени, че никой не би могъл да се добере до тук за по-малко от три минути. На практика, а не на теория. Дори с атеве. Разигра ситуацията в ума си. Като партия ускорен шах. Първо едно, после друго, след него трето и прочие. Винаги знаеше какво следва. Камионът разполагаше с мощен дизелов двигател. Всички в околността щяха да го чуят. В първия момент клиентите щяха да помислят, че периметърът е разширен. В хода на играта. За да стане по-забавно. Пати и Шорти щяха да си помислят нещо подобно. Бяха се справили доста добре до момента, затова щяха да решат, че сега периметърът се променя. Никой нямаше да прояви подозрителност. Три минути нямаха никакво значение. Никой нямаше да реагира.