Читать «Мегре» онлайн - страница 31

Дърветата по булеварда и стълбовете на метрото се редяха край тях. Одиа се страхуваше, страхуваше се от Мегре, а може би и от съучастниците си. Когато ново изсвирване му заповяда да прекоси улицата, той застана неподвижен и задъхан до края на тротоара.

Мегре, който бе решил да върви съвсем близо до него, видя фаровете на колата, меката шапка на келнера, неспокойните му очи.

Той се готвеше да слезе от тротоара и да тръгне по стъпките на спътника си, но изведнъж предусети какво ще стане. Може би и Одиа го предусети, но за него беше много късно. Той вече бе тръгнал напред. Изминал бе метър-два…

Мегре отвори уста да извика. Разбираше, че двамата в колата, уморени от тази безплодна гонитба, са решили внезапно да връхлетят и да повалят другаря си заедно с полицая.

Вик не се чу. Само шум от профучаване, от форсиране на мотор. И блъсване, но недоловимо, а може би и глух стон.

Червените светлини на колата вече се отдалечаваха, изчезваха в една пресечка. На земята малкият човечец в черно правеше усилие да се привдигне на ръце и гледаше Мегре с блуждаещи очи.

Приличаше на луд или на дете. Лицето му беше изцапано с прах и кръв. Носът му нямаше вече същата форма, а това променяше и целия му облик.

Най-после той седна и вдигна ръка вяло, като насън, допря я до челото си, направи гримаса, която приличаше на усмивка.

Мегре го привдигна, сложи го да седне в края на тротоара и отиде машинално да прибере шапката, която бе останала насред пътя, а после и на него му бяха нужни няколко секунди, за да се съвземе, макар да не беше засегнат.

Нямаше нито един минувач. Едно такси бръмчеше някъде, но много далеч, по посока на „Барбес“.

— Лесно се отърва! — промърмори комисарят, навеждайки се над ранения.

С двата си палеца той опипа главата му бавно, за да разбере дали няма пукване на черепа. Раздвижи двата крака един след друг, защото панталоните бяха раздрани или по-скоро откъснати на височината на коляното, и съзря грозна рана.

Одиа като че ли бе загубил не само способността си да говори, но и разсъдъка си. Той дъвчеше с празна уста, сякаш за да прогони някакъв лош вкус.

Мегре вдигна отново глава. Бе чул шум на мотор. Сигурен беше, че това е автомобилът на Йожен, който минаваше по някоя успоредна улица. После шумът се приближи и синята кола мина по булеварда само на стотина метра от двамата.

Те не можеха да останат тук. Йожен и Марсилеца не смееха да се отдалечат. Искаха да разберат какво ще стане. Описаха голям кръг в квартала, а през това време бръмченето се долавяше в тишината на нощта. Този път поеха по булеварда и минаха само на няколко метра от Одиа. Мегре бе затаил дъх в очакване на изстрели.

„Ще се върнат — помисли си той. — И този път…“

Повдигна спътника си, прекоси улицата и настани Одиа в сянката на насипа, зад едно дърво.

Автомобилът наистина мина отново. Йожен не видя вече двамата и спря колата на стотина метра. Сигурно след кратък разговор между него и Марсилеца те се бяха отказали от преследването.

Одиа охкаше, гърчеше се, а един газен фенер осветяваше голямо петно кръв върху паветата на мястото, където бе паднал.