Читать «Мегре» онлайн - страница 23

Всички знаеха, че Кажо е подлец. Самият той не криеше това. Той черпеше доходи отвсякъде. А когато предадеше някого на полицията, значи този някой бе престанал да му бъде полезен.

Само че Кажо беше опасен подлец. Той имаше приятели, връзки. И главното, умееше да се отбранява. Разбира се, някой ден щяха да го пипнат. Държаха го под око. Дори бяха проверили алибито му и следствието продължаваше добросъвестно.

Но не биваше да се стига до престараване! Особено от страна на Мегре, с манията му да се завира навсякъде.

Той бе стигнал до малкия павиран двор, където нещастни хора чакаха пред съда за малолетни. Въпреки Слънцето беше хладно и на сянка, между паветата, се задържаше ситен скреж.

— Какъв глупак е Филип! — изръмжа Мегре, който се поболяваше от яд заради него.

Защото знаеше много добре, че се върти в кръг като кон в цирк. Не беше нужно да има някаква гениална идея; в полицейската работа от гениални идеи няма полза. Не беше нужно да се открие и някаква сензационна следа, нито някакъв знак, убягнал от погледа на всички.

Въпросът стоеше по-просто и по-банално. Кажо бе убил или наредил да убият Пепито. Трябваше Кажо да бъде принуден да каже най-после:

— Вярно е!

Сега Мегре се шляеше из кейовете, близо до плаващата пералня; той нямаше право да накара Нотариуса да се яви в определен кабинет, да го затвори там за няколко часа и да му повтаря сто пъти един и същ въпрос, да го тормози, ако трябва, за да му скъса нервите.

Не можеше също да призове келнера от кафенето, собственика на бистрото и другите, които всяка вечер играеха белот на сто метра от „Флория“.

Едва бе успял да използува Фернанд и буквално му я бяха конфискували.

Стигна до „Халбата на Пон-Ньоф“, отвори стъклената й врата, ръкува се с Люка, седнал до тезгяха.

— Как е, шефе?

Люка го наричаше винаги „шеф“, като спомен от времето, когато работеха заедно.

— Лошо! — отвърна Мегре. — Трудно е, нали?

Не беше трудно. Беше трагично без величие.

— Старея! Може би ми се отразява животът на село?

— Какво ще пиете?

— Е, добре, едно перно!

Той каза това, като че хвърляше предизвикателство. Спомняше си, че бе обещал да пише на жена си, но нямаше смелост да го стори.

— Не мога ли да ви помогна?

Люка беше любопитен добряк, винаги лошо облечен, а на всичко отгоре и лошо сложен физически, който нямаше нито жена, нито семейство. Погледът на Мегре блуждаеше из помещението, което започваше да се пълни, и стана нужда да присвие очи, когато се обърна към прозореца, откъдето се лееше слънце.

— Работил ли си досега с Филип?

— Два-три пъти.

— Много неприятно ли беше?

— Някои го гледаха накриво, понеже не казваше нищо особено. Нали знаете, че е срамежлив. Задържан ли е?

— Наздраве.

Люка се безпокоеше, като виждаше Мегре толкова затворен.

— Какво ще правите, шефе?

— Виж, на теб мога да ти кажа. Ще направя всичко, което е необходимо. Разбираш ли? По-добре някой да го знае. Така че, ако се случи нещо…

Той обърса уста с опакото на ръката си и почука по масата с една монета, за да повика келнера.