Читать «Мегре» онлайн - страница 25

На излизане от кабината собственикът затвори вратата с ритник, отиде до прага на кафенето и вдъхна за малко уличния въздух. Той беше съвсем близо до Мегре, който не го изпущаше от очи, и като усети най-после този впит в него поглед, се обърна бързо.

Комисарят не мигна. Като клиент, който се готви да си тръгне, той не бе свалил пардесюто и шапката си.

— Люсиен! Тичай у съседа да телефонираш да дойдат да поправят апарата.

Келнерът излезе бежешком с мръсна кърпа в ръка, а собственикът обслужи сам двама зидари, които влязоха, смешно омазани едва ли не с равномерен пласт гипс.

Съмненията на кръчмаря продължиха може би още десет минути. Когато Люсиен съобщи, че техникът ще дойде чак на другия ден, съдържателят се обърна отново към Мегре и промърмори през зъби:

— Мръсник!

Това можеше да се отнася за отсъствуващия техник, но все пак голяма част от ругатнята беше адресирана към консуматора, в чието лице човекът най-после позна полицая.

Часът беше два и половина, а това беше само началото на една нескончаема комедия, която никой не забеляза. Съдържателят се казваше Луи. Клиенти, които го познаваха, идваха да му стиснат ръката и разменяха някоя и друга дума с него. Луи рядко обслужваше лично. Повече време стоеше настрана, зад тезгяха, между келнера и продавачката на цигари.

И наблюдаваше скришом Мегре над главите на другите. И той като него беше невъзмутим. Това би се сторило смешно, защото и двамата бяха набити, пълни и тромави и се преструваха на равнодушни.

А и нито единият, нито другият беше глупав. Луи знаеше много добре какво прави, когато отвреме-навреме хвърляше поглед към стъклената врата, със страх, че ще види да пристига определена личност.

В този час улица „Фонтен“ живееше обикновения живот на всяка парижка улица. Срещу бара имаше италианска бакалница, където домакините от квартала идваха да пазаруват.

— Келнер! Един калвадос.

Касиерката беше колкото руса, толкова и вяла и гледаше Мегре с растящо учудване. Що се отнася до келнера, той бе подушил нещо, но не знаеше точно какво и отвреме-навреме смигаше на съдържателя.

Беше малко след 3 часа, когато до тротоара спря голяма кола със светла каросерия. От нея слезе висок, още млад брюнет с продълговат белег на лявата буза, влезе в бара и протегна ръка над тезгяха.

— Здравей, Луи.

— Здравей, Йожен.

Мегре виждаше Луи откъм лицето, а новодошлия — в огледалото.

— Една ментовка с вода, Люсиен. Бързо!

Той беше един от играчите на белот и без съмнение съдържателят на заведение в Безие, за когото Фернанд бе говорила. Носеше копринено бельо, а дрехите му бяха добре скроени. От него също лъхаше на лек парфюм.

— Видя ли се с…

Той не довърши фразата. Люсиен му бе дал да разбере, че някой подслушва, и изведнъж Йожен също се загледа в Мегре в огледалото.

— Хм! Един сифон с лед, Люсиен.

Той взе цигара от една табакера с инициали и я запали със запалка.

— Хубаво време, а!

Говореше съдържателят, иронично, и продължаваше да наблюдава Мегре.

— Хубаво време, да. Но при теб има някаква особена миризма.

— Каква миризма?

— Вони на изгоряло.