Читать «Мегре» онлайн - страница 17

— Чакайте! Във всеки случай имаше един Жозеф. Разправяше, че прекарал следобеда у някой си съдия-следовател. Но вие знаете как става това. Играят. Белот! Ребелот! Твой ред е, Пиер… После подхвърлят някоя фраза… Някой отговаря от тезгяха… Пас!… Втори пас!… Твой ред е, Марсел!… Съдържателят също играеше. Имаше и един негър…

„Ще пиеш ли нещо?“ — запита ме някакъв едър брюнет и ми посочи един стол до себе си.

Не отказах. Той ми показа картите си.

„Все пак — рече тоя, когото наричаха Жозеф — според мен е опасно да се замесва полицай. Утре трябва пак да ме изправят на очна ставка с него. Има добродушна, идиотска физиономия, разбира се…“

„Коз купа!“

„Кварта майорна!“

Фернанд прекъсна разказа си.

— Ще пиете ли и вие една чашка кафе?

А миризмата на кафето изпълваше вече трите стаи.

— Аз, разбирате ли, не можех да им заговоря направо за Кажо. Казах им:

„Значи така, вие сте тук всяка вечер?“

„Така изглежда…“ — отговори съседът ми.

„И не сте чули нищо снощи?“

Мегре, свалил пардесюто и шапката си, бе открехнал прозореца и в стаята нахлу уличният шум. Фернанд продължи:

— Отговори ми, като ме изгледа особено:

„Я гледай!. Ти да не би да си развратница?“

Виждах, че се разпалваше. Както си играеше, ме галеше по коляното. И добави:

„Ние тука никога нищо не чуваме, разбираш ли? С изключение на Жозеф, който е видял каквото трябва.“

При тези думи прихнаха да се кикотят. Какво можех да сторя? Не смеех да отдръпна крака си.

„Пак пика! Терца майорна и белот!“

„Все пак голям чешит е!“ — каза тогава Жозеф, който пиеше грог.

Този, който ме галеше, се прокашля, преди да промърмори:

„Бих предпочел да се среща по-рядко с ченгетата. Разбирате ли?“

Мегре преживяваше тази сцена. Той почти можеше да наименува всяко лице. Знаеше, че съдържателят на бистрото държеше публичен дом в Авиньон. А високият брюнет сигурно беше собственикът на „Купидон“ в Безие и на заведение в Ним. Що се отнася до негъра, той влизаше в състава на един квартален джазов оркестър.

— Не споменаха ли някакво име? — попита Мегре Фернанд, която разбъркваше кафето си.

— Никакво име. Два-три пъти казаха „Нотариуса“. Помислих, че това е Кажо. Той наистина има вид на пропаднал нотариус.

Но чакайте! Не съм свършила! Не сте ли гладен? Трябва да беше три часът. Чуваше се как смъкваха ролетките на „Флория“. Моят съсед, който продължаваше да ми търка коляното, започна да ме нервира. Точно тогава вратата се отвори и влезе Кажо, като докосна периферията на шапката си, но без да поздрави компанията.

Никой не вдигна глава. Чувствуваше се, че всички го гледат изпод вежди. Съдържателят изтича зад тезгяха си.

„Дай ми шест пури и една кутия кибрит“ — каза Нотариуса.

Малкият Жозеф не помръдваше. Той се взираше в дъното на грога си. Кажо пък запали една пура, подреди останалите в джоба на сакото си, потърси банкнота в портфейла си. Муха да прехвръкнеше, щеше да се чуе.

Трябва да се каже, че мълчанието не го смущаваше. Той се обърна, погледна всички спокойно, хладно, после пак докосна шапката си и излезе.

Докато Фернанд топеше хляба си с масло в кафето, пижамата се бе разтворила и откриваше заострена гръд.