Читать «Машините на Бога» онлайн - страница 7

— Хъч? — Той се вторачи в нея. — Какво правиш тук?

— Да те откарам ли?

— Не знаех, че си се върнала.

— Върнах се. Влизай, целият ще прогизнеш.

— Да, благодаря. — Той се качи в колата. Афтършейвът му беше същият. — Как си?

— Добре. А ти?

— Чудесно. — Говореше спокойно. — Изглеждаш добре.

— Благодаря.

— Но ти винаги изглеждаш добре.

Тя се усмихна пак, този път по-топло, наведе се и го целуна по бузата. Още отначало Кал й се бе сторил доста глуповат, но пък я беше развълнувал по някакъв първичен начин. Сега обаче излъчваше увереността на шеф, и то голям шеф. Как и кога беше станала тази промяна?

— Просто се отбих. — Преглъщане. — Да те видя. — В коя приказка младоженците спяха с меч помежду си? Тя сякаш усети меча — остър и смъртоносен. И студен.

— Хъч, трябва да ти кажа нещо.

„Прям, както винаги“ — помисли си тя.

— Жениш се.

Той се ухили с глуповатата приятелска лукава усмивка, която я беше привлякла преди две години. Тази вечер тя изразяваше облекчение. Най-лошото вече беше минало.

— Как разбра?

Тя сви рамене.

— Казаха ми го само десет минути след като кацнах.

— Съжалявам. Щях да ти го кажа сам, но не знаех, че си се върнала.

— Не се притеснявай. Коя е? — Тя заобиколи една дълбока локва на изхода и сви по Харингтън Авеню.

— Казва се Тереза Пепърдил. Като теб е: използва фамилното си име. Всички я наричат „Пеп“. Учителка е.

— Привлекателна е, разбира се.

— И в това отношение е като теб. Знаеш, че съм по красивите жени. — Искаше да направи комплимент, който обаче беше много тромав и поради това болезнен.

Хъч не каза нищо.

Той гледаше встрани.

— Какво друго да ти кажа? Живее в южната част на Джърси и доколкото знам, няма намерение да се маха оттам. — Звучеше така, сякаш се защитава.

— Е, честито.

— Благодаря.

Тя сви наляво по 11-а. Жилището на Кал беше точно пред тях, в един блок, проектиран така, че да прилича на крепост. Вимпелите висяха мокри и отпуснати.

— Слушай — каза тя, — защо не спрем някъде да пийнем по едно? — За малко да добави „за доброто старо време“.

— Не мога — отвърна той. — След малко ще дойде. Трябва да се пооправя.

Хъч спря до бордюра пред входа му. Искаше да се махне, да прати всичко по дяволите, да не се поставя сама в неловко положение. Вместо това каза:

— Кал, все още имаме време. — Говореше толкова тихо, че не беше сигурна дали я е чул.

— Не. — Той не я поглеждаше. Беше очаквала гняв, може би горчивина, тъга. Нищо подобно. Гласът му бе съвсем безразличен. — Никога не сме имали време. Никога.

Тя не каза нито дума. Приближи се някакъв мъж с куче, изгледа ги любопитно, позна Кал, махна за поздрав и отмина.

— Все още можем да направим нещо — каза тя. — Ако го искаме достатъчно силно. — Задържа дъха си и с внезапно вцепенение осъзна, че се страхува той да не каже „да“.

— Хъч… — Той я хвана за ръката. — Та ти никога не си тук. Аз просто ти запълвам времето между полетите.

— Моите намерения не бяха такива.

— Но точно това се получава. Колко пъти вече сме го водили този разговор? Нощем гледам небето и знам, че си някъде там. Как по дяволите ще можеш да се установиш на едно място и да прекараш остатъка от живота си в Принстън? Че и деца да отгледаш?